Book Adventure Club

„Как го правят хората? Как могат да видят, че вселената им рухва, и да продължат да живеят все едно нищо не се е случило.“

19 март. 3:00 часа. И аз стоя срещу белия лист и се чудя как точно да опиша това, което прочетох току що. Как да изразя с думи емоцията, която ми предаде Мелиса да Коста. В такива моменти осъзнавам колко ми е трудно да пиша за книги, които наистина са ми харесали и не мога да опиша достатъчно силно всичко, което искам да ви кажа.

Всички, които следят сайта и социалните ми мрежи знаят, че „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста е любимата ми книга за 2024 година. Тази книга ме попиля и ще остане завинаги в моята душа и сърце. Историята, поуката, уроците вплетени в нея. 

Точно заради всичко това ме беше страх да започна „Утрешният ден“. От една страна нямах търпение да се потопя в нова история от авторката. От друга се страхувах от разочарование. За щастие такова не последва. 

Мелиса да Коста просто знае как да ми бръкне в душата. Да ме хване още с първата страница от книгите си и да не ми позволява да се разсея до самия финал. Да ми грабне вниманието така, че външния свят да изчезне и да не ме интересува колко часът е и дали на другия ден имам много работа. Независимо, че и в двете книги темите са много тежки, чета нейните истории леко. Преминавам през думите с удоволствие и попивам мъдростта на авторката, която прозира във всеки един ред. 

Ако трябва да започна да пиша по-конкретно за книгата, първото нещо, което ще отделя е стилa на писане на Мелиса да Коста. Магичен. Каращ те да се потопиш в четенето и да съпреживееш с героите всичко, което им се случва. Приемаш лично тяхната история. За определен период от време тяхната болка става и твоя. Техните вътрешни борби те тормозят и теб. Отдаваш се изцяло, защото писането на Мелиса да Коста просто те засмуква и не можеш да се съпротивляваш. 

Горите ѝ са истински. Пълнокръвни. Обикваш ги и се привързваш. Колкото и да е тежка съдбата им, дори и да не ти се е случило това, което те преживяват, можеш да намериш допирните точки, защото това, което те преживяват е общочовешко. 

В „Утрешния ден“ има една прекрасна градация. Книгата започва тежко. Безнадеждно. Трагично. Мислиш си, че в тази книга щастливият край е илюзорен и може би ще бъде от тези книги, в които той не съществува. Нашата главна героиня Аманда преживява огромна загуба и сякаш нищо не може да я върне към живота. Тя се отдава на скръбта изцяло. Отделя се сама в една къща, в която позволява на мъката си да царува. 

Но благодарение на своите близки, една симпатична непозната, няколко дневника, градина и сива котка, тя открива тази светла пътека, която всеки от нас търси в даден момент от живота си. Но не си мислете, че това е роман, в който нещата се получават лесно и изведнъж трагедията се превръща в романтична история. Не. Много по-различни са нещата. 

Това е книга път. Виждаме израстването на Аманда. Вътрешните ѝ борби. Виждаме колко сили ѝ коства това да пусне светлината в дома си, да се събуди, да изпие едно кафе сутрин. Да допусне някой до себе си. Подробно минаваме с нея по пътя и виждаме кои малки неща дърпат струните в душата ѝ и я карат да направи следващата крачка към оформянето на новото си аз. Този процес се вижда на всяка страница от книгата. И от тежката депресия, в която няма спасение, постепенно усещаме как нещо в Аманда се променя. 

Но Мелиса да Коста е толкова добра писателка, че аз наистина го усетих поетапно сякаш се случва с мен. Сякаш думите не са написани, а в момента с мен се променя нещо. Това е майсторство на едно съвсем друго ниво. 

Мелиса да Коста

Третата финална част (отново казвам аз така си разделям книгата) вече е .. цветна. Изпълнена с живот, светлина, звезди, цветя, цветни клони. Част, в която никой не е напълно възстановен. Все още светът на Аманда е на парчета и може би никога няма да бъде цял, но тесният Път на утрешния ден вече е много по-прав, с много по-малко неравности и усложнения. Никой не знае какво ще донесе утрото, но поне може да се опитаме нещата да са по-добри. Както за нас, така и за околните. 

За финал бих препоръчал „Утрешният ден“ на всеки, който усеща, че в момента е на някакъв кръстопът. На всеки, който се чувства изгубен, погълнат от битовизми или по-сериозни проблеми. Тази книга може да ви даде друга гледна точка над живота. Може да ви помогне, ако за момент сте се отказали и имате нужда някой да ви окуражи да продължите. Ще ви свърже с природата и ще ви покаже колко хубаво е слънцето и всичко, което се ражда от земята. 

Тази книга за мен е напомняне, че винаги трябва да живеем с желание за промяна и за живот. Да сме готови да отдаваме почит на миналото, но и да знаем кога е правилният момент да го оставим да си тръгне. Защото понякога това е най-правилното нещо, което трябва да направим. 

Автор: Любен Спасов

„Никога преди не бе изпитвал подобно усещане за цялост и за признателност към Вселената. Да, скоро ще умре, но тази вечер е тук, вече е разбрал толкова много неща. Все още не е съвсем сигурен, му се струва, че е напът да си прости.“

Красива. Тъжна. Разтърсваща. Замисляща.

Това са все думи, с които бих описал „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста. Книга, която започнах без очаквания, но ме засмука като черна дупка в историята си и не ме пусна до самия край. Книга, която ме накара да се замисля за живота и колко точно пилеем времето си в безсмислени спорове и действия. Книга, която със сигурност е в топ 5 на най-добрите неща, които прочетох за тази година. 

Накратко „Цялата небесна синева“ разказва живота на 26-годишния Емил, който е поразен от ранен Алцхаймер и му остават две години живот. Емил решава да избяга от болницата и от съчувствието на семейството и приятелите си, и да предприеме едно последно пътуване. Пуска обява, с която търси спътник, готов да сподели приключението му, и за свое учудване не след дълго получава положителен отговор. Три дни по-късно пред тайно закупения от него кемпер се запознава с Жоан, млада жена с голяма черна шапка и с раница на гръб, която не дава никакво обяснение за присъствието си.

Така започва едно изумително красиво пътешествие. В срещата между двамата и в срещата им с други хора по пътя се раждат радост, страх, приятелство, любов, които постепенно прогонват кошмарите на Емил.

Ще започна с това, че книгата е написана и съответно преведена по прекрасен начин. Поздравления както за Мелиса да Коста, така и за Красимир Петров. Докато четох романа буквално изпитах душевен оргазъм. С нея си почивах между натоварени работни събития и беше като мехлем, който ми помагаше и физически, и психически. Магията на четенето е вплетена в тази книга и препоръчвам да се чете, когато имате нужда от спокойствие, почивка и имате времето да ѝ отделите един-два часа на ден, без никой да ви прекъсва. 

Аз си я четях бавно, на глътки, не бързах, а постепенно научвах повече за нашите герои. А за Емил и Жоан може да се научи много. И двамата са имали интересен живот, изпълнен с върхове и спадове. По един прекрасен начин авторката преплиташе минало и настояще и тези герои постепенно се изграждаха пред мен и придобиваха плътност. Накрая бях толкова привързан към тях, че не исках да ги пускам да си отидат. Животът и на двамата е изпълнен с тежки избори, обрати, драматични истории, но те някак са съумели да се съберат и да тръгнат на това пътешествие, което ще се окаже съдбоносно. 

А освен съдбоносно за героите, това пътешествие може да научи на много читателите. Това решение на Емил да се откаже от лечение и да тръгне да обикаля Франция, за да изживее последните си две години свободен, е много силно, но и те кара да се замислиш. Кара те докато четеш да погледнеш собствения си живот от друг ъгъл, да прецениш какво си свършил, да си простиш за стари грешки, да приемеш изборите, които си направил, да преживееш стара (любовна) болка. Но най-вече те кара да си простиш. Да си простиш за някоя казана дума, някой не толкова добър жест и да се опиташ, докато си на тази земя, да поправиш стореното и да намериш своята свобода. Моментът, когато се чувстваш най-много себе си и вече можеш с лекота да преминаваш през дните си. 

Мелиса да Коста

Много ми даде тази история. За жалост не мога да опиша всичко, което се случва в ума и сърцето ми, за да ви го предам на вас. Но ви гарантирам, че няма да останете разочаровани от прочетеното.

Да не забравя и всички второстепенни герои, с които се срещат Емил и Жоан – толкова прекрасни персонажи изпълнени с доброта, любов и разбиране. Тази книга ме кара да вярвам, че човечеството наистина има своите добри страни, които напоследък обаче не са на преден план в световен мащаб. 

Трудно е да се чете книга, която още в началото ти казва, че главният ѝ герой ще умре. Когато се привържеш към него, започваш да се надяваш нещо да се случи и този трагичен край да не се случи. Да бъде като в някой филм на „Дисни“ и да се случи чудо в последния момент. В тази книга, на финала, също си имаме чудо. И то е красиво. Истинско. Но както и в живота, така и тук, смъртта идва. Безмилостна, но реална. И колкото и да ти се иска да има друг финал, знаеш, че това е най-правилният избор. Без захаросани сценарии. 

За финал само ще кажа – препоръчвам с две ръце „Цялата небесна синева“. Смятам, че всеки ще намери нещо за себе си в нея, което дори може да го изненада. 

Автор: Любен Спасов