Book Adventure Club

„Когато обичаш някого искаш да направиш така, че светът да изглежда различен за него. Да придадеш смисъл на всички грозни неща и да увеличиш добрите. Това правиш ти. За своите читатели. За мен. Пишеш красиви неща, защото обичаш света.“

Из „Книга за плажа“, Емили Хенри

Всяка година, когато стягаме куфарите за лятната ваканция, се чудя „Колко книги да взема с мен?“. Е, тази година си реших проблема, защото в първия ми тур до Черноморието ваех няколко заглавия на „Софтпрес“, с които имах да наваксам. 

Плажният ми маратон по четене започна с Емили Хенри и „Книга на плажа“, която ме накара да се влюбя в героите и да искам да напиша книга, която да ме запознае с любовта на живота ми. След това продължих с „Наследницата“ от Рейчъл Хокинс, която ми даде точната доза драма и интрига, от която имах нужда. И завърших със „Среднощен пир“ от Луси Фоли, която започнах в една маршрутка от Варна за Бургас и това спаси няколко човешки живота, когато същата маршрутка се развали в Слънчев бряг и трябваше да чакам моите хора да ме вземат. 

Но дотук с моите лични проблеми. 

Как протече книжния ми морски маратон с книгите на „Софтпрес“, може да прочетете в текста. 

„Книга за плажа“ от Емили Хенри

„Книга за плажа“ от Емили Хенри е идеалното четиво, с което да се разтовариш психически, не само на плажа. Това е книга, която те кара да се отпуснеш, да се оставиш на автократа да те заведе на едно романтично пътешествие, което ще те усмихне, може би ще те накара да се размечтаеш или да си спомниш някоя своя стара любов, но и между всичко това ще те накара да се замислиш над много сериозни теми. 

Емили Хенри го може това. Във всяка една нейна книга, наред с любовната история, имаме тема, която е общочовешка и поражда дискусия. Аз затова много често казвам, че книгите ѝ не са просто поредната романтична история, която можем да сравним с някой чиклит. При Емили Хенри има различни пластове, които те карат да заобичаш историята и героите и да не искаш да се разделиш с тях. 

За романтичната част на книгата няма какво толкова да кажа. Емили Хенри пише много романтични любовни истории, които не са неловки, вулгарни или прекалено лигави. Ситуациите в нейните книги са много реалистични, което прави четенето им още по-приятно. Аз нямам проблем с това да чета любовен роман, нямам дори проблем с това, че не всичко, което се случва в тези книги се случва в реалния живот. Но романите на Емили Хенри са правдоподобни, въпреки че си имат своята доза наивитет. 

Любовната история на Огъстъс и Дженюъри е сладка, изпълнена с правилната доза напрежение, леко клиширано начало от типа „мразехме се в университета“ и онова хубаво преоткриване, когато всъщност двамата разбират, че винаги са имали симпатии един към друг. А на всеки книгохолик ще хареса това, че те двамата са писатели и всъщност в „Книга за плажа“ се говори много за любовта към четенето, книгите, писането, а те двамата се предизвикат да излязат от комфортната си зона като писатели и виждаме как един автор се подготвя за писането на книга, как събира нужните факти и информация, кога идва вдъхновението и колко всъщност е работата. 

Но по-важните темите в романа всъщност са: справянето със загубата на любим човек, това да дадеш прошка на някой, който усещаш като предател, да превъзмогнеш старите травми и да продължиш напред като нова личност. И при Огъстъс и Дженюъри виждаме едно изграждане в продължението на книгата. Виждаме как те се променят като личност и се учат да приемат себе си и своите недостатъци. Животът не обича крайностите, нищо не е само черно и бяло. Няма само щастливи финали, но и не всичко е изгубено, ако някога в живота ти се е случило нещо лошо. 

„Книга за плажа“ ни учи, че независимо какво се е случило в миналото ни, трябва да го превъзмогнем, да намерим сили да го превърнем в позитив, да се поучим от него и да продължим. Защото не се знае по какъв начин изборите ни в този момент, ще повлияят на бъдещето ни и как един „сърдитко“ на съседната веранда може да се окаже в един и същи момент полюсен спомен от миналото и голямата ти любов. 

„Наследницата“ от Рейчъл Хокинс

„Наследницата“ от Рейчъл Хокинс ми даде точната доза интрига и драма на плажа, от която имах нужда. За мен тази книга е от онези романи, които постепенно те засмукват в своя свят и ти разкриват тайните заложени в сюжета една по една. Отначало романът ми тръгна по-бавно и си помислих, че този път Рейчъл Хокинс ще ме разочарова, но в крайна сметка „Наследницата“ ми хареса в пъти повече от другата книга на български от авторката „Вилата“. 

На първо място в „Наследницата“ ми допадна самото изграждане на историята. Двете времеви линии се допълваха страхотно, като миналото беше разкрито от писма написани от Руби Мактавиш, а събитията в наши дни бяха отражения на тайните, които сега изплуват на преден план. 

Определено миналото на Руби ми беше много по интересната част от книгата. Всяко едно нейно писмо го поглъщах жадно и ми беше любопитно да разбера какво е станало с всеки един от нейните четири съпрузи и какво е нейното участие в тяхната участ. Хареса ми самата интрига и мистика около Руби. През цялата книга тя е един много полюсен образ, който в един момент харесвах, а в друг осъзнавах, че е опасен и не е окей да подкрепям. 

Финалът на книгата ми хареса изключително много. Оказа се, че в тази книга няма случайни действия и герои. Всичко е дирижирано по един изключително добър начин от Руби и въпреки че само едно фатално действие я спъва, през целия си живот тя е с една крачка пред другите.

Като атмосфера „Наследницата“ ми наподобяваше онези филми, в които интригите, сложните семейни отношения и предателствата на всяка крачка са на преден план и никой не може да се довери на другия. Тук семейните връзки нямат значение, а водещо е желанието за пари и наследство. Романът на Рейчъл Хокинс е от онези трилъри, които се градят на едно напрежение, което читателят не знае накъде ще избие и до последно не си сигурен какво ще се случи с героите. 

Наравно със сложните семейни отношения и убийства, в книгата има и доста сериозни теми като домашното насилие, властта, която парите дават и ненаказуемите действия на богатите.  

Накратко – препоръчвам „Наследницата“. Не е типичният трилър, но определено ще задоволи желанието на читателя за една добра интрига. 

„Среднощен пир“ от Луси Фоли

„Среднощен пир” със сигурност не е най-добрата книга на Луси Фоли, но в никакъв случай не лоша или скучна. Да, „Ловът” ми беше доста по-напрегната и любопитна, но и тук авторката показва майсторство да заплита интриги и да заплита сюжетът така, че почти до последно да не знаеш какво ще се случи. 

Атмосферата в книгата е точно като на сериала „Белият Лотус” - имаме хотел, с мистериозни собственици, служители и гости, които крият своите тайни и местни традиции и обичаи, които ще повлияят на сюжета. Това обаче за собственичката на „Имението” освен бизнес е и място, което крие много опасни тайни. 

Обичам писането на Луси Фоли - гради бавно сюжетът и го води по кулминация, която е доста подобна на тази на Агата Кристи.  

В „Среднощен пир”  ми хареса, че „Имението” е герой, който не е по-малко важен. Хотелът е арена на битката между миналото и настоящето, правдата и лъжата, доброто и злото. Хареса ми този лек митологичен елемент, свързан с „птиците”, който придаваше малко по-страховита атмосфера. Хареса ми и посланието, че всеки рано или късно получава заслуженото си - независимо под каква форма. 

Имаше и много добри връзки между различните герои. Някак си като се напаснаха нещата получих едно удовлетворение. Но за жалост този път нямах този „Уау” ефект, който да ме накара да стоя на ръба на стола до последно. Предвидих това, което се е случило с жертвата в много ранен етап от историята, отгатнах и повечето заложени обрати и мистерии. В „Ловът” например до последно не знаех какво се случва и се чудех как ще завърши всичко. 

Въпреки това препоръчвам „Среднощен пир” - един доста добър трилър, който ще ви разсее на плажа или където сте решили да почивате в момента.  

Автор: Любен Спасов

„Аз съм циник. А циникът е романтик, който се страхува да се надява.“

Из „Смешна история“

Обожавам книгите на Емили Хенри! Във всяка една от тях има прекрасни истории с още по-прекрасни герои, към които се привързваш и приемаш много лично тяхната съдба. Въпреки че любовните романи не са точно моето нещо, тази авторка успява да ми влезе под кожата, кара ме да се вълнувам с нейните истории и буквално да изяждам книгите ѝ за отрицателно време. 

От вече излезлите ѝ заглавия не бях чел „Чета те като книга“, а наистина нямах търпение за най-новия ѝ роман „Смешна история“. За щастие не останах разочарован. „Чета те като книга“ беше наивната любовна доза, от която имах нужда в момента, а „Смешна история“ бе наистина забавно четиво, което ме разсмиваше, но и ме накара да се замисля над много теми, свързани с човешките взаимоотношения. 

Повече може да прочетете в подробните ми ревюта за двете книги в тази статия. 

„Чета те като книга“

Мога да определя „Чета те като книга“ като типичната история изляла от някой филм на Hallmark, с много лек и симпатичен обрат в сюжета точно на финала. 

Знаете, във всеки романтичен  Hallmark филм, имаме главни герои, които са красиви, добри и като цяло страхотни личности, често живеят в малък град, работливи са и заслужават своя щастлив край. Същите тези хора, в началото на историята, често са в токсична връзка с някого от големия град, който много често се оказва кариерист, който не зачита чувствата на другите и минава през тях като валяк. 

Е, в „Чета те като книга“ Емили Хенри ни дава един вариант как може да се развият нещата за двама от тези кариеристи, които са изпуснали своята любов от малкия град. 

В романа се запознаваме с Нора Стивънс, която живее за книгите. Чела е всякакви и не прилича на героините в никоя от тях. Не е смелата идеалистка, нито спокойното момиче мечта и със сигурност не е от миловидните красавици. Всъщност единствените хора, за които Нора е герой, са нейните клиенти. Като литературен агент тя прави и невъзможното, за да им осигури най-изгодните договори.

Наред с авторите основен съперник за времето й е по-малката й сестра – Либи, за която Нора е готова на всичко. Дори да прекара няколко седмици далече от Ню Йорк. В ума на Либи ваканцията в малкия град Съншайн Фолс ще предложи на сестра й шанс да погледне на забързаното си ежедневие по нов начин. Но вместо да се отдаде на пикници в гората и срещи с местния дърводелец, Нора се сблъсква с Чарли Ластра, нашумял редактор от големия град. Двамата вече се познават и имат ясно изградено мнение един за друг – голяма червена черта и „Не!“ още в черновата.

За съжаление, съдбата не е наясно с правилата и продължава да изправя Нора и Чарли един срещу друг в поредица от съвпадения, които никой редактор не би одобрил. Докато двамата не осъзнават, че може би е време да си позволят обрат. Или поне голяма скоба в текста.

Ако трябва да сравнявам „Чета те като книга“ със „Срещи по време на ваканция“ и  „Място за щастие“, то тя определено ми дойде по-слаба. Най-вече заради по-клишираната любовна история, в сравнение с предните две книги от автократа, които съм чел. Някак си тук за мен нямаше интрига, беше ми ясно как ще се развият нещата и въпреки че не очаквах точно този финал, не съм учуден, че историята приключи по този начин. 

Въпреки това обаче мога да кажа, че и с „Чета те като книга“ ще получите истинско книжно удоволствие. Първата причина за това е, че романът е посветен на работата в книгоиздаването и по-конкретно редакторската такава. Беше ми много любопитно да следя работата на Нора и Чарли, как дават бележки за книгата по която работят и за пореден път да осъзная как редакторите всъщност са много важна част от процеса на писане на една книга и може да подобрят значително финалния текст, който достига до нас читателите. 

Емили Хенри

И в тази книга Емили Хенри се показва като страхотен психолог. Персонажите ѝ бяха много добре изградени и всяка една реакция, всяко едно действие беше логично, без излишния драматизъм, който има в този тип романи. 

Любовните отношения между Чарли и Нора се развиха много добре и самите герои се промениха плавно пред очите ми, което беше сладко. Имаха страхотен флирт помежду си, закачлив, реалистичен, който доведе до пораждане на чувства, които мога да си обясня без проблем. Дори не се учудих, че за 3 седмици си казаха „Обичам те“ – при тях някак си ми дойде логично. 

По-силната тема в романа обаче ми беше връзката между сестрите Нора и Либи. Двете са извървяли дълъг път от загубата на майка си, до оцеляването в Ню Йорк и едномесечната им почивка в Съншайн Фолс. Две сестри, които са свикнали да се справят сами и да не разчитат на другите. Сестри, които може да имат тайни една от друга, но винаги мислят за общото си благо и щастие. Хареса ми как всъщност Емили Хенри е заложила най-голямата интрига в книгата в тези отношения, а не в любовните. Това придаде друг смисъл на целия роман и ме накара да се замисля за това колко е ценно времето и как не трябва да го прекарваме в правене на неща, които не обичаме. 

„Чета те като книга“ не успя да надвие „Място за щастие“ в личната ми класация за любими книги от Емили Хенри, но ми предстои четене на „Смешна история“ и ми се струва, че нещата може да се променят. 

„Смешна история“

Няма едно нещо, което да не ми харесва в тази книга. Страхотна Емили Хенри, която надгражда писането си с всеки следващ роман.

В „Смешна история“ главно действащо лице е Дафнe, която винаги е обичала начина, по който годеникът й Питър разказва тяхната история. Как се запознават (в прекрасен слънчев ден), как се влюбват (заради отлетяла шапка) и как се връщат в родния му град, за да започнат живота си заедно. Наистина разказва добре… До мига, в който осъзнава, че всъщност е влюбен в приятелката си от детството – Петра.

Оттук започва новата история на Дафне, без семейство и приятели, но пък с мечтаната работа като библиотекарка, плюс нов съквартирант – единственото същество, което може да се постави на нейното място, бившето гадже на Петра – Майлс Новак.

Небрежен и хаотичен, със склонност да заглушава мъката с любовни балади, Майлс е пълната противоположност на практичната и затворена Дафне. Но под въздействието на няколко шота текила двамата заплитат неочаквано приятелство и оформят план. Кой би могъл да ги обвини, че планът включва съзнателно подвеждащи снимки на летните им приключения?

Разбира се, всичко е само привидно. Няма начин Дафне наистина да си пада по бившето гадже на новото гадже на бившия си годеник… Нали?

Влюбих се в „Смешна история” още в началото на романа. Героите са толкова сладки, толкова се свързваш с тях, че само защото почва да ти пука за съдбата им, започваш да приемаш историята лично. Обожавам Дафне и приключението за търсенето на истинското ѝ аз. Обожавам Майлс, чувството му за хумор и отношението му към живота. Ашли е личната ми любимка - иронията, сарказма, хапливостта, това че е истински приятел. На моменти ми напомни на Дороти от „Златните момичета”. Изобщо всеки един персонаж в книгата ми беше жив и реалистичен. Дори тези, които не са за харесване.

Любовната история в книгата е прекрасна. Дафне и Майлс са много сладки, а отношенията им се развиват много реалистично и плавно. Ситуацията, в която попадат е много необичайна и влюбването им беше истинско и ме накара да викам за тях през цялото време.

Друга важна тема в романа е за семейството, което сами си избираме. Приятелите, които винаги са до нас и са готови да ни помогнат във всеки един момент. Приятелите, които те карат да излезеш от зоната си на комфорт и те водят към нови приключения, които да изживеете заедно. И дори и да се скарате за нещо си прощавате, защото приятелството ви е много по-важно.

Голяма част от книгата е посветена и на токсичните отношения - както любовните, така и на тези с родителите. Защото за жалост не всеки родител е до детето си на 100%, не е загрижен за него и отношенията им се градят на фалшиви обещания.

А пък в любовно отношение в „Смешна история” се набляга на токсичните отношения, които те ограничават, променят и поглъщат до толкова, че загубваш истинския си облик и всичко, което ти харесваш в името на някой, който определено не го заслужава.

За пореден път съм доволен от Емили Хенри. Препоръчвам ви всички нейни книги, а специално „Смешна история” с две ръце. 

Автор: Любен Спасов

„Любовта е място, на което винаги можем да се върнем. Тя ще ни чака.“

Из „Място за щастие“, Емили Хенри

За тази статия съчетавам полезното с приятното и в нея ви представям мнението си за 6 книги от „Софтпрес“, които хванаха читателското ми око в последните месеци. Това книжно приключение се оказа много вдъхновяващо, разнообразно и приятно. Нито едно от шестте заглавия не ме разочарова и не съжалявам, че отделих време за прочита на всяко едно от тях. Надявам се статията да ви хареса и да ви е полезна, ако се чудите какво да четете в момента. 

„Трето царство“ от Костадина Костова

Снимка: Невена Рикова

Тази книга искам да я прочета още откакто излезе и все не намирах време. Оказа се, че е било грешка да я отлагам. Костадина Костова ме пренесе в миналото, по времето на Фердинанд, Мария Луиза и Стамболов, което е преплитало в себе си противоположности – както политически, така и лични. Историята ни запознава с четири личности, които търсят любовта, намират я, но за жалост изглежда, че не им е писано да я изживеят. Личности, всяка от които носи със себе си своето минало, неизживени мечти, болки. Личности, които са способни да жертват всичко в името на любовта. 

„Трето царство“ ми започна много бавно. Даже се притесних дали изобщо книгата ще ми допадне. Докато авторката ни въвлича в историята и нейните герои, мина известно време докато „захапя“ и ми стане интересно. Но след това … се влюбих в историята. Съдбите на Вера, Яница, Страхил и Гавраил ме вълнуваха много и тръпнех да видя как ще се развият и какво ще се случи с тях. Костадина Костова е изградила плътни герои, които сякаш наистина са съществували и аз лично ги приемах за исторически личности, а не за фикция. 

Оказа се, че това бавно въвеждане е било нужно, защото имаме да се запознаем с много герои, истории, случки, както от настоящето, така и от миналото. В цялата книга постоянно има едно пътуване във времето, което само допълваше историята и тя като пъзел се нареждаше пред очите ми. Всяко едно връщане към миналото бе важно да разберем поведението на героите в настоящето. 

За мен в романа има много добър баланс между любовната история и политическата. Определено любовта преобладава, но в основата си „Трето царство“ може да се нарече един много добър исторически роман. Изключително любопитни ми бяха сцените с Княгиня Мария Луиза, до толкова, че чак стигнах до ровене в интернет, за да запълня липсите си в знанията ми за нея. 

Най-хубавото нещо в книгата е писането на Костадина Костова. Много лирично, особено в любовната част. Прекрасни метафори и много си личи как е мислила всяка една дума да бъде на най-точното място в най-точния момент. А финалът на книгата, въпреки че за мен е доста тъжен, беше изключително логичен и показва как понякога трябва да взимаме тежки, но правилни решения. 

Единственото нещо, което не ми допадна в книгата е, че на моменти действието ми беше с една идея по-бавно за моя вкус. Но това определено се преживява. За финал: страхотен дебют за Костадина Костова. Препоръчвам. 

„Място за щастие“ от Емили Хенри

Не мога да повярвам всъщност колко много ми хареса тази книга. Да, четох „Срещи по време на ваканция“ и ми допадна, но „Място за щастие“ е класи над нея. Тук Емили Хенри се е развихрила и ни представя една вълнуваща история, която носи класическия чар на любовния роман, преплетен със сериозни теми. 

За мен „Място за щастие“ разглежда основно три сюжетни линии. Едната, разбира се, е любовните взаимоотношения между Хариет и Уин, които след дълга и страстна връзка решават внезапно да прекратят отношенията си. Нещата се влошават, когато трябва да се преструват, че всичко е наред пред приятелите си за цяла седмица, на традиционната ваканция, която групата си прави. През тази една седмица обаче се вижда как двамата имат много неизговорени неща, които им тежат. Отношенията им са пример как в една връзка, независимо любовна или приятелска, не трябва нещата да се премълчават, а напротив – да се говори, ако има нещо, да обсъждаме как се чувстваме и ако някой от нас има някакъв психически проблем да се опитаме да му помогнем. Споделянето е много важно в човешките отношения, а когато има неизказани неща, човешкият ум е способен да си създаде такива сценарии, че и най-изкусният писател не може да създаде такава история в главата си.

Другата основна линия в романа е за приятелството. Онова приятелство, което се заражда заради намесата на външна сила, но става толкова силно, че остава за цял живот. Приятелство, което устоява на всички промени, натоварени графици и живеене на различни места. Става дума за онези приятели, които са по-близки и от семейство и можеш да им кажеш всичко, което си поискаш. Приятели, които се превръщат в твоето щастливо място и чрез тях бягаш от реалността, която те застига. 

Харесва ми, че Емили Хенри говори и за сериозни теми в книгата, като депресиите и как да се справим с тях. Въпреки че не е основната тема в романа, а по-скоро се споменава бегло, е важно, че изобщо се говори за този проблем. Особено, когато в книгата в депресия е мъжът, който по принцип се вкарва в клишето, че трябва да е силен и да не показва никаква слабост и емоции. 

Най-хубавото в романа е, че се чете леко, бързо и не натоварва. Даже по-скоро те кара да искаш и още, и още, и да не можеш да я затвориш докато не я приключиш. Поне с мен се случи точно това. Взимам ѝ една звезда в оценката, защото към финала малко нещата ми станаха прекалено лигави, което за жанра си е супер, но просто не е моето нещо. Но като цяло – искрени 4 звезди от мен. Препоръчвам!  

„Ловът“ от Луси Фоли

„Ловът“ ми дойде изключително логично четиво след „Място за щастие“. Може би ще ме попитате защо? Ами, защото и тук става въпрос за група приятели, които се познават от университета, обичат да прекарват заедно ваканциите си, за да си припомнят старите времена, но е минало много време и усещат, че нещата са се променили. И двете компании имат тайни, които пазят помежду си, само че в „Ловът“ са много по-тъмни и всичко завършва много по-трагично. 

Книгата на Луси Фоли много ми допадна. Класически трилър, който се чете много бързо, действието е динамично, както аз обичам и определено не натоварва. Самият стил на авторката е лек и те кара да прелистваш страниците много оживено, за да разбереш какво ще се случи. Много ми хареса, че в този роман, има момент, в който не търсим само кой е убиецът, но и кой е жертвата. И ако второто се подразбира много бързо, то първото може и да затрудни някой. Въпреки че има доста издайнически моменти за самоличността на човека в групата, който е готов да убива, въпреки че изпитва огромна любов към жертвата.

Финалът ми хареса – беше ми логичен и добре отигран. Също така ми харесаха и допълнителните истории на героите, които са извън групата приятели, защото те донесоха допълнителни объркващи ситуации, но в същото време си имаха свой сюжет, който също бе любопитно да се проследи. 

Като цяло препоръчвам „Ловът“ – доста приятно трилърче, подходящо за разпускане през някой уикенд или дори на плажа, въпреки зимната тематика. 

„Шах и мат“ от Али Хейзълууд

Книгата е доста приятна и интересна. Според мен е тийн версията на „Дамски гамбит” и също като нея, в „Шах и мат” ни се показва, че шахът може да е готина и вълнуваща игра. Разбира се, имаме и задълбаване по темата за сексизма в шаха, политиката намесена в него, сложните отношения между играчите и федерацията. 

В книгата са застегнати и много емоционални моменти - като това как нашата главна героиня Малори трябва да се грижи за своето семейство, да мисли за прехраната и за всички останали подробности. Нолан също има интересна съдба, свързана със семейни травми, които са му повлияли на живота като цяло. Хареса ми, че Нолан като персонаж е доста зрял в постъпките и мисленето си и по този начин имаше хубав баланс с не толкова зрялото поведение на Малори. 

Останалите герои също се включиха в сюжета с интересни истории около себе си, особено Дафне, която е моят любим персонаж е книгата. 

Само да вметна, че Али Хейзълууд пише много закачливо и имаше няколко забавни момента, които ме накараха буквално да се смея с глас. Особено в общуването между трите сестри Грийнлиф имаше много сполучливи закачки.  

Най-големият ми проблем с романа се оказа самата Малори. По-дразнещ персонаж в книга скоро не бях срещал. В един момент наистина се държи супер отговорно, но в следващия е разглезена лигла, която не знае какво иска и вместо да приеме някои истини за живота си, се държи отвратително с хора, които искат да ѝ помогнат. И не само, че се държи супер дразнещо,но буквално е готова да съсипе отношенията си и имиджа на тези хора, заради недорасло отношение, което граничи с лигав егоизъм. Много ме изнерви. Особено към финала на книгата, не можех да я понасям. 

Като цяло - препоръчвам „Шах и мат” - приятна книжка, която ще ви разсее от натоварения ден или пък ще ви задоволи спортното любопитство и ще ви накара да се влюбите в шаха.

„Мъртвите романтици“ от Ашли Постън

Много свеж, добре написан и лесно четим роман. Насладих му се изключително много. Историята ме погълна, авторката успява да те накара да се влюбиш в героите и още на 30-та страница да си влязъл до такава степен във филма, че да не искаш да излизаш от него. Толкова добре е написана книгата, че дори паранормалният момент в нея не ме дразнеше.

В романа присъстват темите за истинската любов и съществува ли тя изобщо, предателството от най-близкия човек, вярата в себе си, завръщането към истинското си аз, преодоляване на стари травми. Това, което мен ми беше любопитно е, че имаше и линия за това какво е книгоиздаването отвътре – как работи едно издателство, какво е да си редактор, как той си общува с авторите, сроковете, които трябва да се спазват.  

Почти до финала книгата си вървеше към едни искрени и много здрави 5 звезди, но точно в последните страници стана прекалено лигаво, конфузно, нагласено. Абе .. авторката го е претупала и уби изцяло положителното ми книжно преживяване. И въпреки че си беше предвидима, книгата наистина те увлича, а по-мрачното заглавие всъщност е просто една закачлива метафора - всъщност това е книга за надеждата, за вярата в истинската любов и как не трябва да спираш да я търсиш. 

Като цяло ще препоръчвам много силно тази книга занапред. Заслужава си прочита на 100%!

„Намисли си число“ от Джон Вердън

Стандартна криминална история, в която на мен ми бе по-любопитна психологическата част, а не толкова убийството. В „Намисли си число“ Джон Вердън ни запознава с Дейв Гърни и неговия приятел Марк, който отваря пощенската си кутия и намира два плика. В единия пише: "Искам да видиш колко добре те познавам. Намисли си число от 1 до 1000 и отвори другия плик!". Марк си намисля 658, отваря другия плик и се вцепенява от написаното там – "Знаех, че ще избереш 658".

Убиецът познава всяка от жертвите си изключително добре – всяка мръсна тайна, всеки извършен грях, всеки мъничък порок, на който се отдават хората. Последователен и безмилостен, той хвърля в ужас и целия град и централата на полицейското управление.

Убиецът обаче прави една-единствена грешка – не е предвидил появата на детектив Дейв Гърни, който с нестандартното си мислене е заловил десетки серийни убийци.

Идеята на книгата като цяло не е лоша - беше ми интересно да разбера как убиецът познава числото, което жертвите му си намислят и какъв ще бъде следващият му ход. Мистерията в книгата е главен герой през цялото време и е буквално да последната страница. Убиецът тук е много педантичен и изпипва всяко свое движение, което като читател много ми допадна, защото причината да убива не беше, просто защото е психопат, а зад неговите действия се криеше стара психическа травма, която е повлияла на целия му живот и го е тласнала към ужасните му действия в наши дни. 

Интересна линия беше и личният живот на Дейв Гърни, която постепенно се разкриваше и бавно го опознавахме. Отношенията с жена му, загубите, които е преживял, сблъскването му с жестокостите на съдбата .. всичко това са го направили известният детектив, за който всички говорят и знаят. 

Но поради някаква причина не успях да се развълнувам за тази книга кой знае колко. Да се „зарибя” и да не мога да спра да я чета, докато не науча истината. Хем ми беше любопитно, хем някак си не ми беше толкова интересно, колкото при други криминални книги. Това бе първата ми среща с Джон Вердън, но не съм сигурен дали скоро ще се срещнем пак. 

Автор: Любен Спасов

 „Когато си във ваканция, може да бъдеш когото си поискаш. Също като хубава книга или като фантастичен тоалет, ваканцията те отвежда до друго твое превъплъщение.“

След книжното мъчение за мен наречено „Малък живот“ наистина имах нужда от заглавия, които да ме разтоварят. Колкото и „голяма литература“ да е тази книга, така ме умори, че имаше момент, в който си мислех, че до края на годината няма да докосна книга. Все пак реших да прочета биографията на Елизабет II и така желанието ми за четене се върна.

Когато пуснах ревюто си за „Малък живот“, разбира се, имаше всякакви мнения – някои бяха съгласни с мен, други не и много често ме пращаха да чета Венета Райкова щом не искам да се натоварвам с тежки книги. До Венета не стигнах (започвам да се замислям обаче), но реших да направя една книжна почивка с друга книга, която обещаваше разтоварване, а именно „Срещи по време на ваканция“.

Книгата ни запознава с Попи и Алекс. На пръв поглед тотални противоположности, които нямат нищо общо, но сякаш напук на всичко двамата са най-добри приятели − още от едно споделено пътуване към дома като студенти. След това пътуване, те решават всяка лятна ваканция да я прекарват заедно и да обикалят света. И всичко е чудено, допреди две години, когато едно пътуване до Хърватия обърква нещата и всичко се разпада.

На пръв поглед Попи е постигнала мечтата си − има перфектната работа и пътешества из целия свят. Но това се оказва недостатъчно. Когато си дава сметка, че последният миг, в който се е чувствала истински щастлива, е именно онова последно лято с Алекс, тя решава да действа. Нужна им е нова ваканция. Седмица заедно, която ще бъде перфектна. Стига само да успеят да заобиколят едничкия факт, за който не говорят никога.

За жанра си „Срещи по време на ваканция“ е доста приятна книжка. В моя случай си свърши работата перфектно – разтовари ме, докато четях не мислех за нищо, на моменти ме забавляваше и имаше сладки ситуации. Разбира се, имаше и нескопосани диалози, сюжетът е предвидим от всякъде и няма никаква изненада какво и как ще се случи. Но пък Попи е сладък герой, който на мен ми допадна и разбирах терзанията й относно бъдещето. Алекс, с неговите странности, също ми беше симпатичен, защото имам познат, който много ми прилича на него.

Хареса ми и сюжетът с пътуването в различни държави - всеки от нас, в даден момент от живота си, си мечтае да има работата на Попи. Работа, в която някой да ти плаща почивката, ресторантите, изобщо цялото преживяване, а ти след това просто трябва да напишеш статия за това. Друго положително нещо в книгата е, че на преден план излизат теми относно бъдещето на един млад човек - дали прави това, което обича, дали му е време за семейство и любов или е хубаво да се наслади на младостта си до последно. Обръща се внимание и на това, че ако прекалено дълго чакаш и си мислиш, че имаш време за всичко, е възможно да изпуснеш правилния момент и човек, защото все пак времето минава много бързо и понякога някои неща не могат да се върнат. 

Проблемът ми с книгата по-скоро е, че не успя да ми предаде емоция до такава степен, че тотално да се разложа от сладост и да не искам историята да свършва. Така например ми подейства „Преди да те видя.“. В „Срещи по време на ваканция“ нямаше тази нотка на привързване нито към героите, нито към историята. Отделно като добавим, че втората половина на книгата леко ме отегчи, стана ми тотално предвидима и някак се закучиха нещата, определено мога да кажа, че не е най-доброто в жанра.

Емили Хенри

Но в крайна сметка ти не посягаш към такъв тип книги с очакване за нещо много гениално. На мен си ми подейства точно като филм с Дженифър Анистън – с романтика, забавни моменти, малко драма на финала и един тотално предвидим, но хубав обрат с блудкав хепи енд. Препоръчвам за плажа!

Автор: Любен Спасов