Book Adventure Club

 „Да се откажеш от живота е грях, глупост, безумие. Трябва да приемеш живота, да му се наслаждаваш, да го обичаш, да се бориш за него сякаш става въпрос за съкровище, за жена, за тайно щастие.“

За тази книга определено ще бъда кратък. Като цяло, след като прочетох трилогията „Нощта“ на Ели Визел, съм безмълвен. Това са три книги, които определено оставиха отпечатък в мен и ще ги помня завинаги. Книги, описващи един тъмен период от човешката история и последствията от него. Книги, които не спестяват нищо, а ни показват живота такъв какъвто е.

Не е случайно това, че трите книги са смятани за класически произведения на литературата за Холокоста. Мемоарната „Нощта“ е може би една от най-тежките книги, които съм чел по темата и още сякаш нещо ме стяга за гърлото всеки път, когато се сетя за нея. „Зората“, която вече е роман, не успя да ми повлияе чак толкова силно, но „Денят“ определено е доста силен финал за трилогията.

Самият автор признава: „В нощта присъства онзи, който разказва, докато в останалите две произведения: онзи, който слуша и задава въпроси“

В „Денят“ писането на Визел ми беше най-леко. Самата история се лееше и най-лесно успя да задържи вниманието ми още при отварянето на книгата. Визел е майстор в писането – знае къде да бъде директен и къде да притъпи истината. Както четеш спокойно неговите описания за дадена ситуация, така изведнъж той ти удря един шамар с някой конкретен пример за това какво може да ти причина ужасът по време на войната.

Изключително четивно Визел описва как главният ни герой осмисля историческата трагедия, сполетяла него, семейството и народа му, като преплита случките и мислите му в настоящето. За какво мечтае, как се справя след войната, какви спомени има. Нагледно ни показва, че тези спомени влияят върху любовните му отношения и той не може да бъде искрен с никого. Донякъде дори със себе си.

Много ми хареса как чрез един инцидент, на първо четене случаен, Ели Визел ни показва как нашият герой се разкъсва от дилемата дали иска да живее или иска да умре и постоянно се връща към въпросите за смисъла и цената да оцелееш при изтреблението на цял един народ.

Ели Визел

За мен тази книга ни показва нагледно как един човек се бори да загърби миналото, опитва да се да забрави това, което е преживял, да забрави всички загубени близки (и не чак толкова) по време на войната, но нещо все го дърпа назад. Все не може да забрави мъртвите, които постоянно искат да се върнат от миналото и да заживеят чрез него в настоящето.

Може би трябва една картина да изгори до пепел, за да може мъртвите да бъдат забравени. А може би и това няма да успее да помогне.

Препоръчвам ви, ако ви се чете някоя книга за Холокоста, да прочетете трилогията на Ели Визел. И трите книга са достойни за всяка библиотека, а изданията на „My Book“ са чудесни – направени с уважение към автора и неговата история.

Автор: Любен Спасов

„Утре ще убия човек“ – помислих си за стотен път и се питах дали плачещото дете и жената отсреща знаеха това.“

„Нощта“ на Ели Визел е книга, която толкова добре си спомням, че сякаш съм я прочел вчера. Толкова ме впечатли и ми повлия, че едва си написах ревюто за нея. Ели Визел е от писателите, които изключително успешно предават на листа своите вътрешни борби и страдания. Своите разсъждения, раздвоения. Успява да предава емоция и четящият няма как да остане безразличен.

В „Зората“ видях същия Ели Визел. И въпреки че тази втора част не успя да ми повлияе чак толкова емоционално, то ме накара да се замисля за много неща, докато я чета. Визел в типичния за себе си стил, през философията, показва вътрешния свят на едно 18-годишно момче, което за една вечер трябва да се превърне в убиец.

В тази книга се запознаваме с Елиша, който на следващия ден ще трябва да се подчини на заповедите и да екзекутира капитан Джон Доусън. Оцелял от Бухенвалд, Елиша знае много добре: онзи, който извърши убийство в името на някой политически идеал, губи своята човешка същност. И все пак ционистката групировка, към която принадлежи, е готова на всякакви жертви в името на Израел. 

„Зората“ ни отвежда в момента, в който Елиша е най-силно раздвоен и се терзае за това, което трябва да направи. Цяла нощ се приготвя да изпълни смъртната присъда. Връща се в миналото, привиждат му се мъртъвци, говори си с тях, иска съвет от тях. Знае, че след като слънцето изгрее на небето, той вече няма да е същият човек и може би през цялото време търси някакви успокоение, оправдание за това, което ще стори. 

Припомняме си как в „Нощта“ германците преследват евреите, екзекутират ги без да задават въпроси, припомняме си лагерите и ужаса. И сега Елиша попада от другата страна – той ще трябва да отнеме живот. Сега той не трябва да задава въпроси. Сега просто трябва да убие един свой враг. Но дали е готов да го направи?

С тази книга Ели Визел ни показва нагледно „трансформацията“ на една човешка душа и ни казва: „Може да има времена, в които не можем да предотвратим несправедливостта, но никога не бива да има времена, в които не протестираме срещу нея.“

Ели Визел

И въпреки че „Зората“ не ме докосна толкова колкото успя да го направи „Нощта“, аз ви я препоръчвам, защото докато се чете те кара да се замислиш за човечеството, за неговото минало, дори за бъдещето му. С удоволствие ще се потопя и в третата част от трилогията „Денят“, която съвсем скоро ще се появи на български.

Автор: Любен Спасов

Прочетете още:

„Нощта“, която не може да се забрави

2020 определено е година, която ще се запомни. Но в тази публикация няма да говорим за това. Аз въпреки всичко съм благодарен – в личен план ми се случиха много хубави неща, а 2020 беше една от най-силните ми книжни години.

Също така през 2020 година „Book Adventure Club” стана на 3. За тези три години, благодарение на блога, се запознах с прекрасни (книжни) хора, сблъсках се с много интересни заглавия и лично се докоснах до автори, които познавах само от страниците на романите им. И тъй като три е любимото ми число и ми носи късмет, през тази трета година съм ви подготвил няколко промени и изненади, които много скоро ще ви разкрия.

А сега ви представям ежегодната класация, която правя в края на годината, за най-четените ревюта на блога. Надявам се да ви е интересно, а аз ви пожелавам една година, изпълнена с много положителни емоции и още по-интересни книги.

„Никога не ще забравя онази нощ, първата нощ в лагера, която превърна живота ми в дълга нощ, скрепена със седем печата. Никога не ще забравя онзи дим.“

Много съм слушал през годините за трилогията на Ели Визел. За разтърсващата история на човека, който е преживял Аушвиц и разказал много искрено за това. Потопил се е в спомените си, които не може да забрави и без грам да се замисля излива на листа истината за нещата, които са се случвали в лагерите тогава. Истината, която дълго време е била крита. Истината, която, ако хора като него не я бяха описали, може би днес нямаше да бъде помнена.

„Нощта“ на Ели Визел е от тези книги, които те разтърсват с директното казване на фактите. Книга, написана с цел да се запомни какво е било, но и предупреждение за бъдещите поколения да не позволяват историята да се повтори. Той е роден през 1928 г. в град Сигет, Северна Румъния и е едва петнадесетгодишен, когато е депортиран заедно с цялото си семейство в Аушвиц, където загиват майка му и по-малката му сестра, a след това губи и баща си.  „Нощта“ е разказ за спомените му, за раздялата и загубата на семейството, лагерите, глада, студа, побоите, мъченията и чувството на срам, че е оцелял, а баща му не е.

Книгата е тънка – само 143 страници. Но има толкова много информация в нея, толкова много емоция, мисли, събития, че тежи. И то много. Четеш, свива те гърлото, става ти мъчно, но не можеш да спреш, защото искаш да знаеш истината. Искаш да забраниш на себе си да забравиш това, което се е случвало.

Още в началото на разказа си Ели Визел ме хвана неподготвен, като описваше как всички около него не са вярвали, че човечеството е способно да стори на евреите това, което се говори. Как около него хората са има ли надежда, вяра, че слуховете, които витаят са просто лоша шега или изопачена информация около войната. Но, когато се сблъскват с реалността, осъзнат колко е късно за реакция. Някои се предават и умират бързо. Други се борят до край. Трети озверяват и буквално са готови да убият родния си баща за къшей хляб или вода.

Визел е разказал подробно как германската армия е настройвала евреите един срещу друг, как са ги мъчели, как са ги манипулирали. Той е един наистина добър разказвач, който ме водеше из спомените си и ме помиташе.

Този искрен начин на писане ми напомни и за „Човекът в търсене на смисъл“ от Виктор Франкъл. Да, двете книги са на една и съща тема, но са изключително различни, а единственото, което ги обединява е ужасът от този период. И Визел, и Франкъл са оцелели от Аушвиц. И двамата разказват за ужасяващите случки там, но на мен ми направи впечатление и че двамата споменават и за щастието влакът да не спре на лагер с комин или надзорникът да не ти посочи да вървиш наляво, защото тогава знаеш, че смъртната ти присъда за малко е отменена. За малките радости да видиш залеза или да останеш сам със себе си. Да видиш, че хората около теб  не са загубили напълно човешкия си облик, а дори в тези условия има проява на доброта, героизъм.

Книгата обръща внимание и на един голям въпрос, върху който често мисля и аз. За вярата в такъв момент, за Бог. Къде е Той, когато се случват тези неща? Защо изобщо позволява това да се случва? Ако се съмняваш в Него в този момент, грях ли е или е оправдано чувство? А тези мисли пречат ли или помагат? През цялото време вярата е основна тема в книгата и заедно с Визел преминаваме през неговия вътрешен свят и промените в нагласите му по темата.

Ели Визел

Ели Визел изключително успешно предава на листа своите вътрешни борби и страдания. Докато четях усещах неговото раздвоение дали, ако остане сам в лагера няма да е по-добре, защото ще мисли как да оцелее само той и след това ме удряше с пълна сила угризението му, че си е помислил, дори за части от секундата, да остави баща си. В тази книга нагледно ни се показва как човешката душа може да се разкъса на хиляди парчета в търсене на пътя за спасение.

Изключително силно ме впечатли и финалът на книгата, но нека всеки от вас го прочете и да го изживее сам. Няма да пиша за него.

„Нощта“ е книга, която няма да забравя никога. Книга, която остави в мен толкова дълбока следа, че вече няколко дни се чудя какви думи да подбера, за да ви споделя моето мнение за нея и пак не съм сигурен дали написах правилните. Книга, за която е много трудно да говоря, защото след прочита й просто исках смирено да мълча.