„Нощта“, която не може да се забрави
„Никога не ще забравя онази нощ, първата нощ в лагера, която превърна живота ми в дълга нощ, скрепена със седем печата. Никога не ще забравя онзи дим.“
Много съм слушал през годините за трилогията на Ели Визел. За разтърсващата история на човека, който е преживял Аушвиц и разказал много искрено за това. Потопил се е в спомените си, които не може да забрави и без грам да се замисля излива на листа истината за нещата, които са се случвали в лагерите тогава. Истината, която дълго време е била крита. Истината, която, ако хора като него не я бяха описали, може би днес нямаше да бъде помнена.
„Нощта“ на Ели Визел е от тези книги, които те разтърсват с директното казване на фактите. Книга, написана с цел да се запомни какво е било, но и предупреждение за бъдещите поколения да не позволяват историята да се повтори. Той е роден през 1928 г. в град Сигет, Северна Румъния и е едва петнадесетгодишен, когато е депортиран заедно с цялото си семейство в Аушвиц, където загиват майка му и по-малката му сестра, a след това губи и баща си. „Нощта“ е разказ за спомените му, за раздялата и загубата на семейството, лагерите, глада, студа, побоите, мъченията и чувството на срам, че е оцелял, а баща му не е.
Книгата
е тънка – само 143 страници. Но има толкова много информация в нея, толкова много
емоция, мисли, събития, че тежи. И то много. Четеш, свива те гърлото, става ти
мъчно, но не можеш да спреш, защото искаш да знаеш истината. Искаш да забраниш
на себе си да забравиш това, което се е случвало.
Още в началото на разказа си Ели Визел ме хвана неподготвен, като описваше как всички около него не са вярвали, че човечеството е способно да стори на евреите това, което се говори. Как около него хората са има ли надежда, вяра, че слуховете, които витаят са просто лоша шега или изопачена информация около войната. Но, когато се сблъскват с реалността, осъзнат колко е късно за реакция. Някои се предават и умират бързо. Други се борят до край. Трети озверяват и буквално са готови да убият родния си баща за къшей хляб или вода.
Визел
е разказал подробно как германската армия е настройвала евреите един срещу
друг, как са ги мъчели, как са ги манипулирали. Той е един наистина добър разказвач, който ме водеше из спомените си и ме помиташе.
Този искрен начин на писане ми напомни и за „Човекът
в търсене на смисъл“ от Виктор Франкъл. Да, двете книги са на една и съща тема, но са изключително различни, а единственото, което ги обединява е ужасът от този период. И Визел, и Франкъл са оцелели от Аушвиц. И двамата разказват за ужасяващите случки там, но на мен ми направи впечатление и че двамата споменават и за щастието влакът да не спре на лагер с комин
или надзорникът да не ти посочи да вървиш наляво, защото тогава знаеш, че
смъртната ти присъда за малко е отменена. За малките радости да видиш залеза
или да останеш сам със себе си. Да видиш, че хората около теб не са загубили напълно човешкия си облик, а дори в тези условия има проява на доброта, героизъм.
Книгата
обръща внимание и на един голям въпрос, върху който често мисля и аз. За вярата
в такъв момент, за Бог. Къде е Той, когато се случват тези неща? Защо изобщо позволява
това да се случва? Ако се съмняваш в Него в този момент, грях ли е или е оправдано
чувство? А тези мисли пречат ли или помагат? През цялото време вярата е основна
тема в книгата и заедно с Визел преминаваме през неговия вътрешен свят и
промените в нагласите му по темата.
 |
| Ели Визел |
Ели
Визел изключително успешно предава на листа своите вътрешни борби и страдания.
Докато четях усещах неговото раздвоение дали, ако остане сам в лагера няма да е
по-добре, защото ще мисли как да оцелее само той и след това ме удряше с пълна
сила угризението му, че си е помислил, дори за части от секундата, да остави
баща си. В тази книга нагледно ни се показва как човешката душа може да се
разкъса на хиляди парчета в търсене на пътя за спасение.
Изключително силно ме впечатли и финалът на книгата, но нека всеки от вас го прочете и да го изживее сам. Няма да пиша за него.
