Смесените ми чувства за „Един аристократ в Москва“
„Да пристигаш късно, помисли си графът с въздишка. Какъв разкош на младостта“
„Един аристократ в Москва“ е книга, която искам да прочета от 2018 година. Това е период, в който бях книжар и тя бе една от най-купуваните. След това започнаха да валят положителни мнения за нея и аз веднага си я добавих в безкрайния списък за четене.
Така се случи обаче, че все я отлагах за купуване, докато един ден не бях на спонтанна разходка в Пазарджик и с една приятелка решихме да си подарим взаимно по една книга. Влязохме в книжарницата, аз видях „Един аристократ в Москва“ и реших, че е дошло нейното време.
За жалост обаче аз не съм от тези хора, които ще ви кажат как книгата им е харесала безапелационно и ги е впечатлила до толкова, че да я препоръчват на всички свои познати и приятели. Преди обаче да ви запозная с моето мнение, споделям анотацията на книгата:
„Един аристократ в Москва“ започва със сцената, в която граф Александър Ростов е изправен пред болшевишки трибунал и осъден да не напуска хотел „Метропол“, в противен случай ще бъде разстрелян. Принуден да замени просторния си апартамент с тъмна таванска стаичка, графът трябва да избере – да открие нов смисъл в съществуването си или да се признае за победен и да напусне сцената на живота. Ерудиран и начетен, с отлични маниери и изтънчен вкус, графът е наясно: ако човек не стане господар на обстоятелствата, обречен е да бъде поробен от тях.
Съдбата, както добре знаем, е капризна и непредвидима. Ростов ще открие приятелство, където най-малко очаква – в лицето на едно деветгодишно момиченце. Именно то ще му отвори вратите на непознат за него свят. Любовта също чака скрита в сенките, трябва само да се откаже от предразсъдъците. В ограниченията на своето съществуване графът прави немислимото – разширява вътрешните си хоризонти, превръщайки недостатъците на положението си в предимства. Така се оказва баща на красива дъщеря, без да е биологичният й родител, любим – без да е женен, доверен приятел – без да има правилния произход и уважаван професионалист – без съответната подготовка. В крайна сметка граф Ростов вероятно ще се окаже най-щастливият човек в Съветския съюз. Въпреки ограниченията.
Прекрасното на тази анотация е, че няма едно преувеличено изречение. Наистина книгата показва как хората могат да се справят и в най-лошата ситуация, ако имат правилната настройка и се вгледат малко повече в себе си. Ситуацията на граф Ростов е ужасна – той е принуден да живее между стените на хотел, да не го напуска дори за секунда и дори това, че има с кого да общува в него, не може да се каже, че подобрява нещата. Тази ситуация не е за всеки и определено не е най-приемливата на света. Не всеки ще има психиката да издържи този затвор, не само на тялото, но и на душата. Но граф Ростов успява да се справи заради своята интелигентност и отношение към живота. И за мен този герой е пример за това как нагласата ти, дори и към най-лошата ситуация, е много важна, за да можеш да извлечеш позитивното от нея. Защото най-лесно е да се откажеш и да се съжаляваш.
В хотела графът води един пълноценен живот – от това да се влюби до това, че става баща. Подробностите и около двата факта нямат значение – в хотела той постига повече от някои хора, които са свободни, навън сред хората. Но тук психическото състояние и нагласата на героя му помагат да направи дори немислимото, за да запази себе си и разсъдъка си.
Въпреки че говорим за един човек затворен в хотел, книгата определено не се усеща мудна. Случват се доста неща – както в настоящето, така и в спомените на графа. Имаше някои части, които ми бяха много скучно като диалози, които ми идваха безсмислени и не ми носеха нищо. Но като цяло имаше динамика, въпреки ограниченото пространство за действие.
Персонажите са цветни, някои забавни и като цяло запомнящи се. Всеки от тях носеше своя чар и мъдрост. Като цяло писането на Еймър Тауълс, а и преводът на Любомир Николов-Нарви, е много красиво, изпълнено с мъдрост и мисли, които са точно на място. Аз съм от хората, които не вадят цитати, но тук просто на всяка втора страница има нещо, което ти се иска да запомниш.
Но въпреки всички положителни качества на „Един аристократ в Москва“, които не отричам ни най-малко, романът не успя да ме завладее по начинът по който чета, че прави с другите. Както казах и по-горе имаше моменти в книгата, които ми бяха откровено скучни. Като цяло историята ми започна много магично, четенето ме унасяше и ми доставяше удоволствие, но в някакъв момент имах нужда малко от смяна на темпото. Имах нужда да се случи нещо по-различно като настроение и действие. Просто около средата на книгата, авторът ме изгуби и чак към финала, когато наистина започнаха да се случват важни неща за историята, се посъбудих и ентусиазирах.
Финалът на книгата също доста ми хареса и съм доволен как се развиха нещата. Но докато стигнах до там, ентусиазмът ми за самата история се поизпари. Не знам защо така се получи – може би защото в кратък период прочетох няколко подобни книги или просто това не е моето четиво, но определено имам смесени чувства и не бих препоръчал „Един аристократ в Москва“ на всеки.
Автор: Любен Спасов
