Book Adventure Club

 „Всеки път, когато виждам някого – особено човек, когото не познавам – да чете книга, чувствам, че светът става малко по-безопасен.”

Из „Как да спрем времето“, Мат Хейг

След кратко отсъствие се завръщам с втората част на поредицата „Книги, които все отлагам“. Изминалият един месец беше доста натоварен за мен и нямах чак толкова време за четене, но успях да прочета всички 12 книги, които отлагам от години и най-накрая им дойде реда. Заради тях обаче се забавих с новите заглавия, които ми хванаха окото от началото на годината, НО очаквайте съвсем скоро много нови ревюта за различни заглавия.

А сега ви представям мнението си за още 6 книги, които все отлагах, но вече са прочетени. 😊

„Моята орис“ от Паринуш Сании

Отлагам я от 5 години

Започвам втората половина от книгите, които все отлагам с едно заглавие, което исках да прочета заради авторката. Влюбих се в Паринуш Сании още с първата нейна книга, която се озова в ръцете ми – „Бащата на другия“. Това е книга, която до ден днешен е в топ 10 на списъка ми с книги, които препоръчвам и е книгата, която успя да ме разчувства още на четвъртата страница. Затова не знам защо отлагах цели 5 години да прочета „Моята орис“.

И в тази книга Сании не ме разочарова. Авторката отново ни отведе в далечен Иран, като ни запозна с едно момиче, което среща любовта на живота си по път за училище. Но след като силно религиозното й семейство я разкрива, я омъжва насила за политически дисидент през последните дни на режима на шаха. И така още в ранните й години животът на Масуме е предопределен. Тя трябва да се превърне в съпругата и майката, която всички очакват, да няма собствено мнение, да не иска да се образова, да не иска да е различно нещо от послушна, вярна и религиозна съпруга.

„Моята орис“ е един трогателен, изпълнен с факти, без заобикалки, разказ за жените в Иран и описва коректно тяхната съдба. Романът съчетава в себе си темата за семейните отношения, за уважението, за религията, за религиозното потисничество, за приятелството, за любовта – както към най-близките, така и към родината и бог. Историята обхваща пет десетилетия – от годините преди революцията (1979), през ислямската република, та до наши дни. „Моята орис“ е символичен прозорец към най-новата история на Иран, но и разглеждаме животът на една жена, която сякаш се върти в кръг и която е орисана никога да не намери щастието, любовта и спокойствието. Жена, която се бори през целия си живот, но накрая се предава, защото е уморена от постоянните борби, които води и може би, защото на финала най-накрая приема, че това е нейната орис.

А за писането на Паринуш Сании какво да ви кажа? Емоционално, докосващо те … каращо те да съчувстваш на героите изцяло и да се поставяш на тяхно място. Всяка една емоция в книгата, всяко едно действие минава през теб и те кара да се чувстваш част от историята.

Въпреки че романът е забраняван два пъти от режима в Иран, досега е претърпял 20 издания и е на върха на най-продаваните книги в Иран за всички времена.

„Мръсна хаванска трилогия“ от Педро Хуан Гутиерес

Отлагам я от 5 години

За тази книга ще бъда изключително кратък. Толкова не ми хареса, че съжалих изобщо, че някога съм искал да я чета. Колкото и време да я бях отлагал няма да е достатъчно.

За мен писането на Педро Хуан Гутиерес беше ненужно вулгарно, цинично, на моменти дори гнусно. Изобщо не ме впечатли, грам не ми беше скандално. Беше ми пълно с излишни описания на членове, семенни течности, пръдни, действия, мисли, герои. За мен всичко в тази книга е излишно. Може би нарочно преувеличено през призмата да е някакъв вид интелигенстност, облечена с цинизма на автор, който не се взима на сериозно.

Да де, ама щом в главата ми се появи сравнение с нашия Мартин Карбовски, това определено не говори добре за Педро Хуан Гутиерес.

Още когато проявих интерес към книгата преди 5 години, знаех, че авторът иска да говори за другата Куба. За тази Куба за която никой не говори. И дори в тази книга той е показал голяма част от проблемите на обществото там. Той пише без проблем за беднотията и за отчаяните действия на хората да я преживеят. За проституирането, за кражбите, за незаконната търговия на храна и марихуана, за изнасилванията, за сбърканите ценности и вярвания.

Но колкото и важни послания да има в себе си тази история, „Мръсна хаванска трилогия” ще я запомня само с писането на автора, който определено е опорочил и идеята, и самия текст, с това ненужно вулгарно писане.

Както написах и в Goodreads:

Not impressed. At all.

„Лунатизми“ от Сафи Бахкал

Отлагам я от 1 година

Като цяло много рядко чета нехудожествена литература. От една страна, защото много рядко някоя тема успява да ме развълнува като читател, а от друга, защото рядко в този тип книги намирам нещо оригинално. „Лунатизми“ е книгата, която преди година беше последната ми задача като част от рекламния отдел на ИК „Хермес“ и още от тогава искам да вляза малко по-подробно в идеята.

Една година по-късно най-накрая успях и определено мога да кажа, че идеята за лунатизмите е много интересна. В книгата на Сафи Бахкал освен, че ни се обясняват някои бизнес теории, примесени с математика, което на мен определено не ми е любимо, има и много интересни истории за неща, които ни заобикалят и ползваме всеки ден. А това ми беше изключително любопитно да го прочета.

В книгата може да срещнете истории за Стив Джобс и неговата работа в Apple и Pixar; историята за Едуин Ланд, който използва поляризиращите свойства на светлината, за да създаде познатата до днес марка “Полароид”; за лошото решение на Nokia да не повярват в лунатизъм, решение, което по-късно напълно ще „ги извади от играта“. Връщаме се назад във времето около Втората световна война и иновациите в този период. Също така Бахкал е отделил и много внимание на медицински открития, които до ден днешен спасяват човешки животи, но по време на откриването им, авторите им са смятани за безумци. Като цяло лунатизмите са идеи, които имат потенциала да променят живота ни из основи, но определено не са посрещани с фанфари и червено килимче.

И въпреки че примерите в книгата бяха много любопитни и научих неща, които не знам, писането на Бахкал не беше моето. Някои факти наистина бяха поднесени сухо и леко ме отегчаваха. Но, ако искате да се вдъхновите и да рискувате за някоя ваша смела и различна идея, това е вашето четиво. Това е книга пълна с примери за това, че понякога късно, но когато една идея има потенциал в себе си, винаги намира начин да бъде извадена на показ.

Също така е и пример за това как не трябва да казваме „не“ на всяко нещо, което е различно и не го разбираме. Понякога може да се окаже грешен ход, който ще се отрази както на бизнеса, така и на живота ни.

„Как да спрем времето“ от Мат Хейг

Отлагам я от 2 години

След „Среднощна библиотека“ определено съм фен на Мат Хейг. За мен той има оригинални идеи, които пише по един много лек и четивен начин. „Как да спрем времето“ е втората книга от него, която прочитам на един дъх и определено влиза в графата „книги, които препоръчвам“.

В тази книга Мат Хейг ни запознава с Том Хазард, който току-що се е преместил обратно в Лондон, стария му дом, и е започнал работа като учител по история. На пръв поглед всичко изглежда нормално, нали? Само че Том крие опасна тайна. Може и да изглежда като обикновен 41-годишен мъж, но страда от рядко заболяване, заради което живее векове наред. Том е преживял историята – играл е на сцена с Шекспир, изследвал е моретата с капитан Кук, пил е коктейли с Фицджералд. Но сега има една единствена цел – да намери Марион и да води нормален живот.

За негово съжаление, Съюзът на албатросите, тайнствена общност, която защитава хора като Том, има едно правило: никога не се влюбвай. Докато болезнените спомени от миналото му и променливото поведение на бдителния лидер на Съюза заплашват да преобърнат новия му живот и романс, единственото, което Том не може да има, изглежда, е единственото, което може да го спаси.

„Как да спрем времето“ е книга, която те кара да се замислиш. За това как живеем живота си и как не трябва да изпускаме хубавите моменти, които ни заобикалят. Трябва да си доставяме удоволствия, малки радости и да не пропускаме нито един миг. Това обаче е и книга за промените, които съпътстват това живеене. Също така е и история за самотата и за това как, когато си сам, колкото и пари да имаш, колкото и дълго време да живееш, всичко губи своя смисъл.

И въпреки че има фантастичен елемент, за мен това не беше от значение. Това беше просто една метафора, че дори да живеем с векове, хората не се учим от грешките си, не можем да избягаме от себе си и независимо от дължината му, животът е такъв, какъвто сами си го направим. Понякога и 400 години не са ни достатъчни, за да достигнем до това, което мечтаем и да намерим смисъла във всичко, което ни се случва. Няма лесен и точен отговор за нещата от живота. Но то кой е казал, че ще е лесно?

Както казах и по-горе писането на Мат Хейг е страхотно. Въпреки че в тази книга буквално действието се развива в различни векове и постоянно имаме нови герои, случки и ситуации, за миг дори не се обърках или натоварих от четенето.

Единствено не ми хареса финалът. Дойде ми малко претупан, написан набързо, предвидим, много холивудски. Това беше единственият момент, в който леко се подразних от историята.

Но като цяло ви препоръчвам Мат Хейг и неговата версия за това „Как да спрем времето“.

„Малкият приятел“ от Дона Тарт

Отлагам я от 3 години

От трите книги на Дона Тарт „Малкият приятел“ ми допадна най-силно. Точно мой тип сюжет, който да те държи до финала и да те кара да искаш книгата да няма край.

В тази свой роман Дона Тарт ни запознава с рода Клийв, които се гордеят със семейната си история, но има нещо в миналото им, за което никога, при никакви обстоятелства не се говори. През един фатален празничен ден деветгодишният Робин Клийв е открит обесен на дърво в градината. Единайсет години по-късно смъртта на малкото момче си остава загадка – макар че когато Робин е убит,  къщата е била пълна с гости, никой не открива и най-малката следа от убиеца.

В затънтения град край Мисисипи сестрата на убития Робин, Хариет, живее самотно сред близки, белязани тежко от трагедията, в свой, изграден от книгите свят. Двамата с приятеля ѝ Хийли вземат решение да открият убиеца на нейния брат – и да го накажат. Но онова, което започва по-скоро като детска игра, повежда Хариет по мрачен път, на опасно пътешествие сред сенките и призраците на дълбокия американски Юг.

Книгата е изключително реалистична, изпълнена с много мрак, чудовища и лоши постъпки, но всичко това минато през детските очи, които просто искат някакъв вид възмездие. Хариет ни води из своята история, като ни допуска наистина доста навътре в своя личен свят и ни показва всички свои съмнения, страхове, съжаления и желания. Запознаваме се с едно момиче, което просто иска да разбере истината и когато си мисли, че най-накрая постига това, забърква такива събития, които белязват живота на героите завинаги.

Типично в свой стил Дона Тарт изгражда героите си и техните истории изключително прецизно, през призмата на психологията. Всяко действие в книгата има своето последствие и няма празна дума или нелогично действие. Тарт не ни спестява нищо в описанието си на съвременния свят – той е грозен, крие големи опасности, особено за момиче, което се бърка в чужди, не много законни, работи.

Книгата ни показва и една моментна снимка на съвременното ни общество. За семейството, в което единия родител винаги липсва. За промяна в децата, които остават незабелязани. За незачитането на чувствата на децата от страна на възрастните и как те понякога не се опитват дори малко да ги разберат. Приятелството между Хариет и Хийли също е за пример и ни показва как трябва да стоим зад думите и действията си.

Писането на Тарт и в този роман е същото като в другите два – на моменти прекалено описателно, но все така красиво и омайващо читателя. Тази книга с една идея ми беше по-мрачна от другите, но сюжетът и героите го изискваха. По принцип аз съм от хората, които обичат да получават отговор на всички свои читателски въпроси в края на книгата, но този път, това, че след финала не разбрах някои неща, не ме подразни, а дори ми хареса.

Като цяло и трите книги на Дона Тарт са злато за съвременната литература и ви ги препоръчвам с чиста (книжна) съвест.

„Свобода“ от Джонатан Франзен

Отлагам я от 3 години

По принцип всяко мнение за която и да е книга е субективно, но мнението ми за тази определено е далече от обективното. Четох „Свобода“ в един много натоварен период за мен и мисля, че това повлия на мнението ми за книгата като цяло.

От много време слушам за автора и по-скоро за книгата му „Поправките“, но в моята библиотека своя ред чакаше „Свобода“. Писането на Франзен мога да го сравня с това на Дона Тарт – по същия начин разказва историята, с малко повечко описание, не чак толкова действие, но успява да те въвлече в сюжета. Разликата с Дона може би е, че Франзен не пише чак толкова красиво като нея. Все пак стилът му е разбираем, достъпен и определено, поне мен не ме затормози.

Романът проследява проблемите на съвременните американци, които живеят „простичък“ живот в малки предградия, в които на пръв поглед не се случва нищо особено. По тази точка атмосферата на романа много ми напомни на „Малки пожари навсякъде“, „Големите малки лъжи“ и дори на „Отчаяни съпруги“, ако искаме да го сравним със сериал. Разликата с тези заглавия е, че Франзен се е опитал да наблегне на по-големи проблеми, които ни вълнуват като общество и хора, които живеем на тази планета. Разбира се, има съсредоточаване на проблемите на американското общество и по-конкретно с какви проблеми се сблъсква едно средностатическо американско семейство.

Може би точно това ми беше и най-големият проблем с книгата. Героите бяха прекалено … средностатистични. Не съм сигурен дали има такава дума, но бих я заменил единствено със скучни. Дори Пати не успя да ми изпъкне над останалите, а бих казал, че в началото имаше голям потенциал да се превърне в поредния женски литературен образ, който да харесам.

В обобщение мога да кажа, че не съм впечатлен от първата си среща с Франзен, но определено бих прочел още нещо от него или дори след време бих прочел отново тази книга, защото моментът, в който се сблъсках с това заглавие, определено не беше подходящ.

А ТУК може да прочетете първата част на рубриката. 

Автор: Любен Спасов