„Творците на памет” – палитра от цветове, звуци и наука
„Аз ли съм причината татко да си
тръгне”, питаше се Ноел, докато слушаше как майка му хлипа в кухнята. Има ли по-неприятен
звук на света?”
За
втори път се сблъсквам с Джефри Мур и за втори път той ми отвява главата. Това
е един писател, който определено се нареди сред любимите ми още с „Клубът на
изчезналите видове” и чието писане аз обожавам. Джефри Мур определено умее да
разказва и ти доставя едно наистина голямо удоволствие от четенето.
И,
ако при „Клубът на изчезналите видове” думата, която най-добре описва книгата е шокираща, то за „Творците на памет” не мога да избера само една. Това е една
емоционална история, която съчетава в себе си изкуство, наука, любов, болести,
предателства. Роман, който е написан толкова майсторски и от толкова гледни
точки, че пред теб се рисува една картина, която на финала е напълно завършена.
Това
е книга, която не можеш да минеш по повърхността – напротив! Има много за
изживяване, много за осмисляне, затова и изисква време от своите читатели.
Първо
в книгата се запознаваме с термина синестезия. Накратко това е състояние, при
което възприятията се свързват едни с други. Един синестет би могъл да вижда в
съзнанието си музиката в цветове или форми, или пък представите му за числата и
буквите да са оцветени в различни цветове. Въпреки, че синестезията се предава
генетично, тя не се смята за заболяване, а по-скоро за явление. Синестетите
възприемат всичко напълно адекватно и нормално, но от друга страна са надарени
с много силна памет. Сред гениите в изкуството има немалко синестети: Набоков,
Бодлер, Римски-Корсаков.
Главният
ни герой Ноел също е синестет със свръхпамет, за когото думите са пулсиращи
цветни кълба. Той има странно приятелство с Норвал, който пък от своя страна
има още по-странна предсмъртна мисия, зад която се крият дълбоко скрити силни
чувства. Важни за историята са и д-р Емил Ворта, който си играе със съдбите на
нашите герои и Самира, която ще промени живота на Ноел.
Майка
на Ноел, Стела, потъва бавно в плаващите пясъци на Алцхаймеровата болест след
трагичната смърт на баща му. Ноел помни твърде много, Стела забравя почти всичко – двамата водят жестока
битка, за да проумее всеки от тях собствения си все по-заплетен свят.
„Творците
на памет” наистина е много дълбок роман. Джефри Мур преплита в сюжета му силно
емоционални истории, с огромната си почит към културата и науката. От една
страна романа се занимава с подробности в изучаването на синестезията, има много
научни препратки, говори се много за Алцхаймеровата болест, възможните начина
за лекуване, за фармацевтичния бизнес и неговите капани. Също така се набляга
на голямата мисия на медицината, а именно да запазва човешкия живот колкото се може
по-дълго и никога да не се отказваш, само защото някой ти е казал, че нещо е
невъзможно да се случи.
 |
| Джефри Мур |
В
същия момент Мур много изкусно преплита животите на петима човешки същества,
които в крайна сметка взаимно си помагат в своите борби. За едни края се оказа
щастлив, за други фатален, но това да следиш тяхното развитие и да съпреживяваш
техните болки и борби в този живот, е едно наистина вълнуващо книжно
преживяване. За момент дори Джефри Мур открехна завесата на това какво се
случва в ума на един болен от Алцхаймер и изреченията буквално ми засядаха на
гърлото.
Едно
е сигурно – докато пиша това ревю все още не съм осмислил напълно всички
послания и идеи на Джефри Мур. Това е книга, за която ще се сещам още дълго и
може би дори ще откривам нови неща за мен във времето.
И
въпреки че „Клубът на изчезналите видове” ми хареса с една идея повече, то ако
сте готови за едно наистина интересно и емоционално пътешествие „Творците на
памет” е вашето четиво. А защо пък да не прочетете направо и двете?
Прочетете
още:
