Двойна доза български автори
„Още когато слязох от автобуса, сама на Северната гара, разбрах, че когато попаднеш на чуждо място, нямаш време да си задаваш екзистенциални въпроси. Така се съсредоточаваш да разбереш правилата и да се захванеш за новата почва, че забравяш за себе си, какъв искаш да бъдеш и за какво мечтаеш.
Опитваш се да оцеляваш. Това е. Другото изчезва.“
Из „Странстващият албатрос“
Нямаше как и тази година да не отбележа 24-ти май по специален начин на страницата на „Book Adventure Club“. Предните две години ви споделих мнение за книгите на Блага Димитрова и Мартин Колев, но в тази трета и късметлийска година за мен, реших да ви представя едно по-различно издание на рубриката „Двойна доза“.
По принцип в нея разглеждам две книги от един и същи автор и правя сравнение между творбите или просто наваксвам с непрочетени заглавия от него, които са се натрупали през времето. Сега обаче общото между книгите не е това, че са написани от един писател, а че и двете книги са български. Също така с удоволствие се включвам в кампанията на ИК „Хермес“ „Дни на българската книга“, защото смятам, че има прекрасни български творби и автори, които заслужават нашето внимание, а тези, които аз прочетох доказват това твърдение напълно.
Честит празник на всички!
„Странстващият албатрос“
Книгата на Деметра Дулева стои вкъщи от доста дълго време и определено ме е чакала сам да я потърся, когато реша, че имам нужда точно от тази история. И сега, след като я прочетох си мисля, че със „Странстващият албатрос“ се уцелихме в най-подходящия момент за мен. Имах нужда точно от такова четиво – леко написано, с истинска и много човешка история и една героиня, която постоянно търси себе си, докато не постига това, което иска.
Авторката ни запознава с Габриела – млада, лутаща се, но обичаща истински. Едно момиче, което търси смисъла на живота, но каквото и да прави се чувства самотно и неразбрано. Докато не среща Нико, който, колкото и клиширано да звучи, се оказва любовта на живота й. В едно време, когато в България се осъществяват промени във всеки един аспект, Габриела се опитва да намери щастието. Каквото и да значи това.
Но
в един момент животът й така се преобръща, че тя се озовава на Северната гара в
Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване,
изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Брюксел и
неговите жители се оказват поразително еднакви като тези в София, само че има и
съществени разлики. Особено, когато така желаното щастие не идва и там, а
когато отива в Париж и той я посреща със своите настроения и първоначална (не)дружелюбност,
Габриела се замисля дали все пак проблемът не е в нея. Добре, че я има музиката
... и едно перо от странстващ албатрос, което да покаже, че винаги има надежда.
 |
| Деметра Дулева |
Историята на Габриела ме грабна. Може би всеки от нас на 20 е изпадал в ситуация, в която да търси себе си и да не успява да намери този човек, който си е представял. Да усеща сякаш целият свят е срещу него и някой целенасочено съсипва каквито и планове да има за живота. И макар действията и мисленето на Габриела на моменти да събуждаха раздразнение в мен заради нейната нерешителност и огромен песимизъм, определено видях и много от себе си в нея.
За мен историята си имаше всичко. Една истинска любов, която се извисяваше над нормите за това кое е правилно и кое грешно. Имаше хъс за оцеляване в среда, която не бе типична за героинята ни. Видяхме как във всеки отделен град, колкото и объркана да беше, Габриела бягаше от самотата, която я преследваше като един зловещ спътник, но винаги търсеше варианти това да се промени. Като един албатрос тя измина доста километри самотно, докато не откри себе си и не използва наученото по най-добрият възможен начин.
Стилът на писане на Деметра Дулева е наистина приятната изненада за мен. Увлекателен, директен, без заобикалки. В книгата почти няма пряка реч, но аз не обърнах никакво внимание на това. Авторката така сладкодумно описваше всичко, което се случва в живота на героите й, че диалозите може би само щяха да развалят магията, която се създаде в романа.
Хареса ми описанието на всяко едно време, в което се намираше нашата героиня. Авторката се е постарала да опише 80-те, 90-те, като е засегнала много нива – морални, политически, социални, ценностни. Прави една резекция на нашето общество и това как сме се променили с времето и какво е общото между нас и другите европейски народи.А това, че самата тя е живяла в Брюксел и Париж само й е помогнало да изгради идеално атмосферата на тези градове в книгата и всички читатели да се чувстваме все едно сме ги посетили лично.
Препоръчвам „Странстващият албатрос“ на всеки, който иска една до болка откровена история, която смесва в себе си реалистичен свят с романтични желания.
„Неотминало“
Отдавна искам да прочета нещо на Александър Чобанов, защото той е част от сценарния екип на едни от най-добрите български сериали и знаех, че ще ми поднесе история, която ще ме накара да се замисля, може би дори развълнувам. За „Неотминало“ съм слушал доста мнения, като почти всички бяха с много големи суперлативи за книгата. Затова, когато получих поканата от ИК „Хермес“ да се включа в „Дни на българската книга“, реших най-накрая да прочета нещо от този автор.
Романът ни потапя в историите на две любовни двойки. Габриел и Сара се срещат в края на осемдесетте, когато пада Берлинската стена. Пречките пред тяхната любов са много, въпреки всичко те не се отказват един от друг. Ема и Филип са на обратния полюс. Тяхната първа среща е през новото хилядолетие. Те имат всичко – свобода, комуникации, възможности, но не могат да ги оценят. Какво е общото между четиримата? Ще се съберат ли Габриел и Сара? Ще запазят ли връзката си Ема и Филип? Отговорите на тези въпроси са скрити в тяхното „Неотминало“.
Книгата
я затворих със смесени чувства. Определено очаквах повече от романа, но и не ме
разочарова. Чобанов проследява живота на четирима души, които преплитат съдбите
си по един толкова заплетен начин, че до последно не се знае накъде ще тръгне
историята.
 |
| Александър Чобанов |
Имаме две любовни истории, но определено мога да кажа, че романът не е любовен. Той е социален, искрен. За това какви избори правим и какви последствия може да има от тях. В книгата се поставя един важен въпрос: дали, ако обичаш някого трябва да го преследваш и на край света или ако го оставиш да изживее живота си далеч от теб е още по-голямо свидетелство за тази твоя любов? Чобанов ни показва как детската любов е най-искрената на света и как рутината може да те накара да направиш постъпки, с които после няма да се гордееш. Като да зарежеш бременната си приятелка и да заминеш за чужбина. В книгата Чобанов не взима страна. Не ни казва кое е правилно и кое не. Той само ни разказва, а за нас оставя големите изводи.
И в тази книга имаме поглед към миналото. Как важните решения са се взимали от партийни секретари и как те не са се бъркали само в държавните дела. Как са си позволявали да се намесват в съдбите на хората, в личния им живот и са го променяли из основи и то за причини, които тогава са били определяни като „скандални“.
В
книгата има и доста философски разсъждения – за живота, за любовта, за
приятелството, за верността. За това колко е ценно да живеем така както ни
харесва, без да си губим времето с неща, които ни натоварват и хора, които ни
тровят. Специално един въпрос се загнезди в главата ми и ме накара да мисля над
него до последната страница на книгата, а именно: „Ако ти остава определено време на Земята, какво би направил?“. Въпрос,
който осмисля и целия роман.
Прочетете още:
