„Да бъдеш жена, значи да учиш. Жената няма едно единствено възможно изражение. Цялото тяло е постоянно вътрешно пътуване. Търсене на емоции в развитие.“

След като през май заедно прочетохме „Остайница“ и открихме колко различни гледни точки може да провокира една история, през юни с Цвети решихме да останем още малко в света на романите, които говорят за ролята на жената, традициите и цената на свободния избор. Така съвсем естествено следващото ни общо четиво стана „Кой се страхува от светците на дома“ от Сара Дуарте Брандао.

Още преди да започнем имахме усещането, че това няма да е книга за всеки. От онези романи, които или ще те спечелят с атмосферата и стила си, или ще те оставят на дистанция. И точно това се случи. Макар и двамата да открихме силните ѝ страни и да се впечатлихме от темите, които поставя, за тази книга стигнахме до различни изводи. Цвети се влюби в поетичния език и философските пластове на историята, а аз останах една идея по-резервиран към начина, по който те бяха разгърнати.

А какво е пълното ни мнение, може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Това е книга и за поезията, защото за мен сякаш е написана поетично.

Имахме съвсем друг план за месец юни, но след като започнах да чета романа на Сара Дуарте Брандао, нямаше как да не предложа да влезе в рубриката след „Остайница“.  От една страна темата някак интересно продължава тези от романа на Рене Карабаш, а и самата тя е споделила мнение за португалската книга, което може да се прочете на корицата.

Историята е посветена на Мария Тереза, родена и израснала в рибарско градче край Порто. Ако в романа на Карабаш властва Канонът, тук героите се водят от традициите, уважението към семейството, по-възрастните и правилата на патриархата. Жестокостта е по-малко отколкото в „Остайница“ и в същото време придържането към закостенелите порядки оставя белези във всеки от персонажите.

Някой може да реши, че поне мъжете са щастливи в тези общности (жените често са затворници на нежелани бракове и ограничени възможности). Но истината е, че живот без свободен избор, носи ограничения и болка на всички.

Сара Дуарте Брандао Снимка: Невена Рикова

Може да се каже, че това е предвидима тема и то такава, която често е способна да ме разгневи. Но в случая стилът на писане смекчи емоциите ми и ме заинтригува. Всяка глава е кратка, малък фрагмент, който ни пренася в различен период от живота на Мария Тереза. Като разхвърлян пъзел, който постепенно подреждаш. Накрая има и изненадващ обрат в историята. Макар че някой може да го предвиди, но ме впечатли как красиво беше вплетен в текста.

Другата централна нишка в книгата е свързана с вярата и доколко държим светците и църквите ни да отговарят на дадени представи, за да ги приемем за достойни за нашето упование. Както много често се случва, в стремежа си да бъдат отдадени на традицията, на религиозните канони, хората сякаш повече се отдалечават от истинския смисъл на църквата и забравят човешкото, изконните ценности и добродетели, които всъщност (би трябвало да) стоят в основата на това да следваш дадена религия.

Тази нишка е неразривно свързана с пътя на Мария Тереза, със смелостта да бъдеш или да приемаш нещо различно. И така "Кой се страхува от светците на дома" се превръща в книга за трудните избори, склонността на обществото да раздава бързи присъди, но и за прошката, любопитството и желанието да търсиш нещо повече в живота.

Това е книга и за поезията, защото за мен сякаш е написана поетично. И именно тук някои читатели могат да открият минусите на романа. Фрагментарната структура може да ги отблъсне, защото хем четенето е бързо, хем се изисква съсредоточаване, за да вникнеш в посланията и определена романтично-меланхолична нагласа, за да им се насладиш. Тази структура често не позволява да видим и сериозно развитие в героите.

В текста има много красиви цитати, но и философски размисли,  които също не са за всеки вкус. Те създават усещане за по-преренциозно писане, каквото често срещаме в награждаваните книги. Истината е, че авторката е артист по професия (графичен дизайнер) и това няма как да не се отрази на писането й. А и португалските писатели сякаш често избират по-натрадиционни похвати. Това може да откаже почитателите на стандартните сюжети и затова не мога да я препоръчам с пълна категоричност, но мен точно то ме спечели, защото "Кой се страхува от светците на дома" беше глътка свежест сред другите четива. Така че ако искате нещо различно, с по-философски моменти и красиво написано, не се страхувайте да посегнете към романа.

ТОЙ: Не открих в самия роман нещо, което да ме накара да го препоръчвам безусловно.

До голяма степен съм съгласен с всичко, което Цвети пише за „Кой се страхува от светците“. Разликата между нас е по-скоро в крайната оценка. 

Да, книгата има своите безспорни качества. Най-голямото за мен е колко леко се чете. Кратките глави буквално те карат да обръщаш страница след страница и неусетно да преминеш през живота на Мария Тереза само за няколко часа. Стилът на авторката на моменти ми идваше леко претенциозен, което не е нещо, което особено харесвам. Имаше и цели глави или отделни пасажи, които ми звучаха като целенасочено философстване. За мое щастие обаче това не направи книгата тежка за четене. Напротив - като чисто читателско преживяване романът се чете леко и приятно. 

Това обаче по никакъв начин не означава, че текстът е лек като съдържание. Напротив. Както Цвети вече спомена, в книгата са заложени много важни теми, които те карат да се замислиш и да вникнеш по-навътре в сюжета. Теми за ролята на жената още от момента, в който е малко момиче. За това как полът може да ти отнеме правото на избор още преди да си разбрал какъв човек искаш да бъдеш. За живота без емоции, който никога не води до нещо хубаво. За семейното насилие, психическия тормоз и всички онези малки компромиси, които хората правят и по този начин ги отдалечават от собственото им щастие. Защото компромисът със себе си винаги си остава точно това - просто един компромис.

Много ми хареса и че романът засяга темата за родителството. Това е от темите в литературата, които винаги ми е любопитно как дадения автор представя в контекста на своята история. В „Кой се страхува от светците на дома“ виждаме как един родите прехвърля собствените си травми върху детето си. Липсата на обич, студенината и неизживените болки се предават нататък и оставят белези, които човек носи цял живот.

Снимка: Невена Рикова

Нещо друго, което ми направи впечатление е, че авторката не показва патриархалното общество като проблем само за жените. Да, те са най-потърпевшите, но изборите и очакванията към мъжете също ги превръщат в жертви на същата система. Хареса ми именно това послание - че подобен начин на мислене не прави никого истински щастлив. Страдат жените, но страдат и мъжете, които също са принудени да живеят според чужди представи за това какви трябва да бъдат.

Може би причината книгата да не ми хареса толкова силно се крие във втората ѝ част - тази, посветена на светците, вярата и църквите. Именно там авторката започна да ме губи. Сюжетно започнахме да се връщаме към неща, които вече бяхме преживели, а това създаде усещане за повторение. Искрено ми доскуча и точно тогава се зарадвах, че структурата на романа е с толкова кратки глави. Според мен тази част спокойно можеше да бъде поне два пъти по-кратка и пак да стигнем до абсолютно същото развитие на историята.

Финалът обаче ми хареса - авторката успя да ме изненада с начина, по който поднесе развръзката. Това определено остави добро последно впечатление.

Като цяло за мен „Кой се страхува от светците“ е роман, който поставя важни въпроси за ролята на жената в обществото, за семейните травми и за ограниченията, които едно закостеняло мислене може да наложи върху цели човешки съдби. Това са теми, за които си струва да се говори. Просто аз не открих в самия роман нещо, което да ме накара да го препоръчвам безусловно. 

Автори: Любен Спасов и Цветомила Димитрова