„Там горе единствените чудовища са тези, които носиш в себе си“

Книжната ми 2026 година започна изключително бавно. През първите 15 дни по-често посягах към някой филм, сериал или слушане на музика за релакс, отколкото към книгата, която бях започнал още в края на 2025. От два дни обаче желанието ми ча четене се завърна, може би, защото осъзнах колко яки заглавия ме чакат в библиотеката и нямам търпение да започна. И в крайна сметка най-сетне дочетох първата ми книга за новата година, а именно „Сто милиона години и един ден“ от Жан-Батист Андреа. 

Миналата година също започнах със заглавие от автора – „Да бди над нея“, коeто изключително много ми хареса и се нареди сред любимите ми заглавия за 2025. Затова и очакванията ми към  „Сто милиона години и един ден“ бяха големи. И може би заради това леко се разминахме с книгата. 

В „Сто милиона години и един ден“ историята започна през лятото на 1954 година и ни запознава със Стан, който е палеонтолог, чиято кариера е в застой. В нея няма нито открития, нито признанието и славата, за които е мечтал от малък. Въпреки това през един августовски ден пред Стан проблясва възможност: високо в планините има скелет на огромен динозавър, който стои непокътнат в леда от хилядолетия. Или поне така твърдят легендите, които се носят сред местните. Стан е завладян от надежда, че именно той може да е неговият откривател, и решава да тръгне на рискована експедиция, да покори планината и може би – съдбата си.

Към него се присъединява опитен планинар, който познава пътя и непримиримата природа на Алпите, както и двама учени – Умберто и Петер, мъже с обща жажда за открития. Но изкачването на ледника се оказва далеч по-жестоко, отколкото са си представяли. Студът пресича дъха им, височината ги поразява, а самотата започва да шепне в снежните виелици с гласовете на техните страхове. Колкото по-нагоре се издигат, толкова по-дълбоко се разкриват пукнатините в тяхната човечност. Сред безмилостните бури и безмълвните планински върхове приятелството им ще бъде подложено на изпитание, а старите рани ще се отворят отново. 

За съжаление тази книга на Жан-Батист Андреа не успя да ме грабне колкото „Да бди над нея“. Оценявам всичките ѝ позитиви – красивото писане, въвличането в историята по един типично френски начин, който винаги ме омагьосва и ме кара да ми е уютно докато чета заглавие от френски автор. Метафорите, които използва Жан-Батист Андреа, силно ме впечатлиха, както и предния път. Леките изненади пръснати из целия сюжет, преплитането на настояще и минало – като цяло, наистина мога да кажа, че това е една майсторски написана книга, която няма как да не допадне на хората, които обичат добре написани романи. 

В началото историята ми напомни на „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста – същата структура на текста, същата магия, същата настройка при героя, който не само изминава километри, за да направи някакво откритие или за да изживее приключението на живота си, а извървява най-трудния път – този към себе си и към вътрешния мир. Към финала пък историята ми напомни на „Лавина“ от Блага Димитрова – тесктът на Жан-Батист Андреа ми донесе същото усещане като при Блага, подобната съдба на част от героите, подобната обстановка. 

Жан-Батист Андреа

Но въпреки че на теория книгата е пълна с похвати, които в миналото при други автори доста са ми допаднали, и въпреки че „Да бди над нея“ ми хареса,  „Сто милиона години и един ден“ не се представи по същия начин. Някак си нямаше тези „кукички“ в сюжета, които да ме карат да искам още и да нямам търпение да я чета страница след страница. 

Като цяло обаче оставам почитател на автора. С всяка прочетена книга от френски автор осъзнавам, че те определено са „моите хора“ и пишат истории, които винаги ме докосват много силно. Надявам се от Orange Books да продължат да ни запознават и занапред с творчеството на Жан-Батист Андреа.

Автор: Любен Спасов