„Прошката и надеждата са чудеса. Те ти дават възможност да промениш живота си. Те са пътуване във времето.“

Много дълго време се чудех дали да посегна към книгата на Калиан Брадли „Министерство на времето“. Определено темата не ми е любима – пътуването във времето ме напряга както в книги, така и във филми и не обичам истории, в които се преплитат времеви рамки. Определено не мислех, че книга, която буквално още в заглавието си е посветена точно на това, ще ми хареса. 

След като прочетох много положителни коментари за романа обаче и то от хора на чието мнение се доверявам, реших да дам шанс на историята и да видим дали ще ми допадне. 

„Министерство на времето“ определено има своите силни страни и теми, които ми допаднаха, но като цяло очаквах повече. Очаквах да ме развълнува, да ме накара да се искам да знам повече  както за героите, така и за тяхната съдба, независимо в коя времева рамка. Вместо това книгата ми беше равна, на моменти скучна и определено не бих я препоръчал с голям ентусиазъм на когото и да е. 

В началото на книгата се озоваваме в близкото бъдеще, където млада държавна служителка получава предложение за назначение на нова длъжност, на която ще взема мечтаната от нея заплата, а малко след това разбира и точно по какъв проект ще работи. Наскоро създадено тайно министерство към правителството набира „преселници“ от различни исторически периоди.

Нейната задача е да бъде „водач“ – да съжителства с преселника, известен като Обект 1847, или капитан втори ранг Греъм Гор, да му помага при адаптирането и да го наблюдава. От историческа гледна точка Гор е починал по време на обречена експедиция до Арктика, започнала през 1845 година, затова е малко озадачен, че се налага да живее с неомъжена жена, която редовно носи поли над коленете и борави със странни за него понятия като „пералня“, „спотифай“ и „разпадането на Британската империя“. Но благодарение на жаждата си за открития и подкрепата на още няколко очарователни и хаотични преселници той скоро се адаптира към новата ситуация.

През последвалата година първоначално смятаното от водача му за ужасно неудобно съжителство прераства в нещо много по-дълбоко. В момента на разкриване на истинската цел зад проекта на Министерството тя вече е пламенно влюбена в поверения є преселник, което носи със себе си неочаквани последствия – както за тях двамата, така и за време-пространството на цялата Вселена.

Както казах и в началото книгата има своите позитиви – има любопитни моменти, които задържаха интереса ми. Имаше части от нея, които бяха като шпионски трилър и това доста ми хареса. Когато главните ни герои разбираха какви задкулисни игри се играят и как те са просто пионки в по-голям план, дори ми стана искрено интересно. В този момент ми беше любопитно какво ще се случи и обратите, които се случиха за няколко страници задоволиха любопитството ми. 

Като цяло ми хареса, че подобно на реалния живот и в „Министерство на времето“ нищо не е такова каквото изглежда. Борбата за власт е най-важното за управляващите и те са готови на всичко, за да постигнат целите си. Всеки един такъв по-различен проект е обречен на това някой да бъде даден в жертва, а крайната цел и мотивите винаги са с доста спорна морална подбуда. 

Калиан Брадли

В тази книга имаме наистина от всичко – пътуване във времето, малко исторически събития (включително главният ни герой е реално съществуващ човек, което ми допадна), мистерия около главните ни герои и действията им в миналото, доза шпионски задачи в духа на агент 007 и разбира се любов.  

Но някак  си, може би цялата тази разнообразност не ми допадна - беше по-скоро разпиляност. Нямаше голям фокус в самата история. Най-симпатично от цялото нещо ми беше сравнението как нещата в наши дни са се променили и как човечеството се е развило през вековете. Някои от нещата са положителни, в други отношения обаче сме загубили усещането си за автентичност, срам и общуване с околните. Но извън тези сравнения и леките шпионски нотки, книгата ми беше скучна, изпълнена с подробности, които ме отегчаваха. 

Не успях да се свържа с героите, не се развълнувах от историята и някак си всичко ми беше равно. Дори самите реакции на героите във важни ситуации бяха някак си кухи, без емоция, което може би се предаде и на мен и затова цялото ми четене на романа бе някак равно.

Книгата се чете леко и самото ми преминаваме през историята бе бързо, но наистина ми беше все едно какво ще се случи с героите. Емоцията липсваше, а аз просто исках да разбера какво ще стане чисто като факти. 

Автор: Любен Спасов