„Историите, които са ни познати, завинаги ни остават любими.“

С наближаването на юли с Цвети се чудехме кои заглавия да подберем за рубриката, които хем да са по темата, хем да са по-летни. Така стигнахме до „Том Лейк“ и до книгата, която ще четем през август, но все още няма да ви споделим името ѝ. 

На първо четене „Том Лейк“ изглеждаше точно като за юли – семейна история с актьори, театър, малки градчета, бране на череши, спокойно безвремие. Е, решихме да игнорираме факта, че безвремието в книгата се дължи на това, че действието се развива по време на пандемията през 2020, но то и самата Ан Патчет го е написала като щрих и определено не е фокус. 

Това е само причина цялото семейство да се събере на едно място и да послуша за живота на Лара и всичко довело до сегашния момент в черешовата ферма. „Том Лейк“ е история за изборите, които правим и хората, които срещаме. История за миналото, от което може само да се учим. Книга за промените, които се случват през живота ни и ни правят личностите, които сме днес. 

Писането на Ан Патчет може би ще допадне повече на жените, но на мен или на Цвети книгата хареса повече? Разберете в текста. 

ТЯ: „Том Лейк“ ще се хареса на търпеливите читатели!

Може би повечето от нас могат да се върнат назад във времето до поне едно лято, едно място, един избор, който да определим като „ключов“. Понякога е свързан с грешки, след които сме тръгнали по нов път. В други случаи е поредица от щастливи случайности, които някак магически са се наредили и са предопределили бъдещето ни. Но само поглеждайки назад към отминалите години, виждаме как парчетата от пъзела са попаднали на мястото си.

Именно затова разказва Ан Патчет в „Том Лейк“. По време на пандемията, затворени в семейната черешова ферма трите деца на Лара настояват тя да се върне до точно тези повратни точки от своята младост и да им разкаже за театъра, за киното, за любовта и приятелството и за „Том Лейк“.

Патчет е изкусна разказвачка и успява да преплете настоящето и миналото в една увлекателна история, която се разгръща бавно, но изобилства от интересни персонажи. Можем да откроим и по-задълбочени теми в романа - за зависимостите, за алкохолизма, използван като форма за лечение на депресия или психически проблеми, на които през онези години обаче не се е обръщало внимание. Въпросът за цената на славата, известността като самоцел и пошлостта на Холивуд, екологичните проблеми и страховете за бъдещето... Но всичко това е вплетено в разказа, в разговорите, представено чрез героите, техните притеснения и избори.

Дали „Том Лейк“ е книга, която ще бъде оценена повече от жените? Може би, заради основните персонажи и разказвач. Но по-скоро бих казала, че ще се хареса на търпеливите читатели. На тези които обичат да се потапят в поредица от събития без да търсят обрати, напрежение, динамика. А искат разказът да се разгръща стъпка по стъпка, да ги замисля, да го пречупват през своите преживявания.

Със сигурност я препоръчвам, заради стила на авторката, който превръща четенето в наслада, а ако решите да я слушате на английски - разказвач е Мерил Стрийп и е прекрасна!

ТОЙ: Ан Патчет е прекрасна и си оставам влюбен в нейното писане!

Започнах четенето на „Том Лейк“ с доза страх. Толкова много обичам „Холандската къща“ от Ан Патчет, че се притеснявах дали и „Том Лейк“ ще намери място в сърцето ми. Е, оказа се, че притесненията ми са били напразни. 

Да, „Том Лейк“ не е „Холандската къща“, но за мен това определено не е минус. Те са доста различни и дори няма нужда да бъдат сравнявани. Ако в „Холандската къща“ имаме по-драматична история, която има много пластове, то в „Том Лейк“ Ан Патчет ни запознава с една по-човешка такава, изпълнена с емоции, в която много повече хора могат да се припознаят. 

Ще започна с атмосферата на романа, която аз обожавам. Беше ми толкова уютно да чета историята на Лара. Беше ми едно такова топло и сякаш се бях наредил до нейните дъщери и слушах за живота ѝ. Ан Патчет ме пренесе в черешовата ферма в Мичиган и сякаш заживях в тяхното темпо, с техния график на живот и работа. Хареса ми как е построен романът. Как имахме постоянна интеракция между миналото и настоящето. Как имаше постоянно коментари от дъщерите на Лара, които научаваха нещо ново за майка си и това им влияеше, караше ги да преосмислят ситуации, държанието си, мнението си. 

Самата Лара преживя катарзис като сподели нещата, които е изживяла, грешките, които е допуснала, случките, за които съжалява. Е, не сподели едно нещо, но то си е само за нея, лично. Историята ѝ с известния актьор Питър Дюк ми беше любопитна. Въпреки че още от самото начало се знае, че не са се оженили и не са споделили живота си заедно, ми беше любопитно да разбера какво са преживели, защо се е стигнало до приключване на отношенията, каква точно е била последната им среща. 

Ан Патчет

Връщането на Лара в миналото ни показва как промяната винаги е двустранен процес. Не ни се случват неща без ние да вземем някакво решение. Всеки наш избор ни води по различна пътека, която води до нещо ново. Докато разказва на дъщерите си своята история Лара прави тази ретроспекция и вижда, че с времето тя се е променила много, взела е различни решения, но тези решения са я направили човекът, който е днес. А с разказването на историята си дава повод за размисъл на своите дъщери. Кара ги и те да вземат някакви решения или поне да се замислят над своите планове за бъдещето.

Но най-големият плюс за книгата си остава писането на Ан Патчет. Красиво, омагьосващо, леко. Тя е един доста добър разказвач, на който ти просто се доверяваш и се оставяш да те води. Да ти покаже нови светове, нови герои. И ти е приятно. И дори в някакъв момент от книгата да не се случва нещо кой знае какво, ти пак се чувстваш сякаш четеш най-интересният роман. 

Тук е момента да кажа, че Ан Патчет и нейното писане не са за всеки. Определено не е за хора, които искат на всяка страница да получават някакъв обрат или обичат по-динамично действие на сюжета като цяло. Ако решите да посегнете към „Том Лейк“ трябва да е в някакъв момент, в който ви е спокойно и искате да си починете. Да ви е лежерно и просто да се оставите историята да ви води. Тази книга не между другото, не се чете бързо и определено не е за претупване. 

Аз отново съм омагьосан от таланта на Ан Патчет и си оставам влюбен в нейното писане. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов