„„Покажи къде боли – припяваше тя. – Спри да ревеш. Успокой се и ми покажи.“

Някои хора обаче не могат да посочат къде ги боли. Не могат и да се успокоят. Да не говорим, че изобщо не спират да реват.“

Нямах търпение да прочета „Слепият убиец“ от Маргарет Атууд. Бях чувал само прекрасни мнения за книгата, а и отделно харесвам стила на писане на авторката от това, което съм чел от нея. Анотацията на книгата също ме спечели и като цяло си мислех, че това е едно бъдещо мое любимо заглавие.

За съжаление не се оказа точно сега. Получи се едно много интересно разминаваме с авторката, което не очаквах и не знам дали ще успея да го опиша в това ревю.

Това беше един месец, в който буквално се борех с историята на Атууд за Лора Чейс и сестра й Айрис и в същото време изпитвах истинско удоволствие от писането на тази жена.

Един от най-награждаваните романи на Маргарет Атууд въвлича читателя в смело приключение – безкраен пъзел от човешки истории, които търсят своите отговори.

Единственият роман на Лора Чейс, „Слепият убиец“, е издаден след смъртта ѝ през 1945 година, като предизвиква фурор с необичайните за времето си еротика и елементи на фантастика. Години по-късно, през 1999 година, нейната по-голяма сестра Айрис разказва своята история, преплитайки книгата на Лора с трагични моменти от историята на ХХ век.

Маргарет Атууд преплита роман в романа, като наистина майсторски ни разказва една история за любов, за това колко странни могат да бъдат отношенията в едно семейство, за интриги, предателства и една лудост, която се предава от поколение на поколение.

Със „Слепият убиец“ не се разбрахме, но честно казано и аз не знам защо. Първо имаме един много сложен, многопластов и любопитен сюжет, от тези, които аз по принцип много обичам. Атууд показва без проблем колко талантлива е като създава една история, която впечатлява със своя убийствен реализъм, който съчетава в себе си голяма доза магия. Преплитането на различни времеви линии, исторически събития, вътрешните борби на героите, като цяло всичко е написано толкова майсторски, че носи единствено и само едно огромно удоволствие от четенето.

Не на всяка страница, а на всяко второ изречение се спирах и си вадех цитати от тази книга. Писането на Маргарет Атууд е на изключително ниво тук, преводът на книгата от  Здравка Славянова е брилянтен и ни понася в един свят изпълнен с приказки, страшни истории, реалистични съдби и една семейна сага, която постепенно се развива пред нас и ни разкрива тайните в едно семейство, в което нещата никога не са такива каквито изглеждат. Просто докато четях романа се дивях как авторката борави със сравненията, метафорите и как винаги удря точно в десетката с което и да е изказване.

Точно заради това постепенно развиване на историята, сякаш редим един огромен пъзел, ме беше страх как ще завърши всичко. За щастие финалът ми хареса доста и дори леко ме изненада.

Маргарет Атууд

Въпреки всички позитиви на „Слепият убиец“ обаче не мога да кажа, че съм очарован от книгата. Тя буквално ме измъчи. Хем ми беше любопитно да видя какво ще стане и като цяло във всеки един момент исках да знам как ще продължи историята, хем ми доскучаваше бързо и си мислех за всякакви други неща.

Може би не я започнах в правилния момент за мен. Може би самата книга просто не е моята. Но този един месец, смея да кажа, че „Слепият убиец“ ме измъчи. Ако трябва да опиша четенето на романа, то бих казал, че той  беше като цялата ми 2021 година. Година на крайностите.

Въпреки всичко дочетох романа, не го оставих и не съжалявам за това. Това е книга, която си заслужава четенето, просто при мен не се получи изцяло.

Автор: Любен Спасов