„Истории от 90-те“ - разкази събрали в себе си едно десетилетие
„Ние, които през онова превратно
десетилетие крещяхме по площадите, раждахме деца, забременявахме с непозволени
дотогава музика и книги, пътувахме на стоп и спяхме под звездите, превземахме
света и нямахме търпение да се изучим по на Запад – за нас светът се случваше
тепърва.“
Невена Дишлиева-Кръстева
В
началото на ноември бях на събитие на „BookMark”, на което Милена Ташева
представи пред всички присъстващи „Истории от 90-те“ , които Невена Дишлиева-Кръстева е събрала. Още тогава Мила успя да ме „зариби“ и просто нямах
търпение да прочета разказите на българите от онова време.
Да,
знам. Прозвуча странно, но както самата Мила се пошегува,хората родени през
95-та не могат да се нарекат деца на 90-те. Аз съм роден точно през тази година
и определено подходих към книгата не толкова носталгично, колкото изследователски. Искаше ми се да разбера повече за това време. Как са живели
хората тогава. Как са посрещнали промените и какво се е въртяло в главите им.
Как едно поколение се сблъсква с време, тотално различно от това, в което е
живяло.
„Истории
от 90-те“ е третата и финална част от поредицата на издателство „ICU“ след „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“. Както в
предните две, така и тук, на едно място са събрани лични разкази и спомени на
няколко българи, които, в случая, си припомнят 90-те. За мен тази книга беше като
един брой на списание „L’Europeo” - задава се тема и всички автори пишат по
нея. Само
че този сборник е много повече. Много по-лично, истински и без заобикалки, всеки
един от пишещите в него, разказва как е преживял това бурно и ново време.
Сборникът започна с един текст на Еми Барух, която разказва за 1993 и загубата
на бащата. Този първи текст го видях като свързващ с предишната част от
поредицата – "Бащите не си отиват". Някак плавно минаваме от темата на предишния сборник в темата на сегашния, и тези три сборника стават свързани по един магичен начин чрез думите.
Много
от авторите обаче виждат 90-те със загубата на близък. Много от тях чуват
музиката на това време. Журналистите разказват за своите премеждия тогава,
писателите споделят за начина на работа от своя гледна точка. Имаме истории за
Москвич, за режим на тока и водата, за обири в центъра на София, за американци
опознаващи България, за така радостната 94-та. В тези почти 300 страници е
събрано едно време, което носи със себе си промяната, бунта и тази така
бленувана "свобода". Някои автори са подходили с ирония, други със сантимент,
трети си припомнят тъжни моменти от своя живот, най-вече свързани със загуба на близък.
Благодарение на Евгени Димитров станахме и свидетели на няколко фотографии, които ни пренасят още по-добре в атмосферата на 90-те. От снимките на Димитров виждаме как промените буквално се случват, проследяваме студентските протести по време на Луканов и ни показва една моментна снимка на джаза по Витошка.
Благодарение на Евгени Димитров станахме и свидетели на няколко фотографии, които ни пренасят още по-добре в атмосферата на 90-те. От снимките на Димитров виждаме как промените буквално се случват, проследяваме студентските протести по време на Луканов и ни показва една моментна снимка на джаза по Витошка.
 |
| Невена Дишлиева-Кръстева |
И
въпреки че ми дойде малко по-журналистическа, а аз може би очаквах друго, „Истории
от 90-те“ е книга, до която всеки, който се докосне, ще намери нещо свое, за което да я обикне.
