„Тези, които останаха и онези, които заминаха“ – роман за емигрантството през призмата на едно иранско семейство
„Децата не тая злоба – обясни замислено мама. – Бързо се сдобряват и намират общ език. Бог да помага на възрастните!“
Обожавам Паринуш Сании и нейното писане. Тя е прекрасен разказвач и умее да потопи читателя в историята по един магичен начин, който не те пуска до нейния финал. „Бащата на другия“ е книга, която ме разплака на четвъртата страница, а „Моята орис“ не отстъпи по емоция и тема ни най-малко.
Когато от „Жанет 45“ обявиха, че ще издадат трета книга от авторката на български много се зарадвах и веднага се сдобих с бройка. Първоначално бях взел с мен „Тези, които останаха и онези, които заминаха“, за да я прочета по време на лятната ми почивка и към днешна дата се радвам, че не стигнах до нея тогава. Определено нямаше да я оценя. Защото този път Паринуш Сании не залага толкова на емоцията в историята, а ни запознава с политическата ситуация в Иран.
В предните си книги тя също говори много за ситуацията в страната и наболели въпроси като свободната воля в нея, ролята на жената в обществото и репресиите на властта, ако имаш различно мнение от нейното.
Накратко в „Тези, които останаха и онези, които заминаха“ се запознаваме с едно семейство от Иран, което пътува до Америка и остава там за 10 дни, за да види своите роднини в страната. За тези 10 дни опознаваме всеки един член от семейството и проследяваме ден по ден как преминава времето им заедно. Разбираме за всеки по нещо, подробности за миналото, плановете на някои от членовете за бъдещето. Свидетели сме на силни спорове, които показват нагледно колко много хората могат да се отчуждят един от друг. Дали заради годините или пък заради противоположните си възгледи?
Членовете на това семейство можем да приемем като представителна извадка за иранците, които са останали в родината и тези, които са я напуснали в търсене на по-добър живот. В книгата са заложени големи теми като емигрантството, любов към родината и най-вече дали, ако не живееш на нейната територия имаш право да даваш мнение как да живеят живота си хората, останали в нея. Сънародници ли сме, ако ни разделят хиляди километри? Предатели ли са тези, които са си тръгнали?
Честно казано не успях да се влюбя в тази книга на Паринуш Сании както в предните две. Нямаше я тази емоция. Нямаше я личната история, която да ме завладее и да ме накара да се свържа с героите. Тази книга беше доста по-политическа и не го казвам като нещо лошо - темата ми е много любопитна като цяло, а авторката винаги има тема за ситуацията в Иран в момента.
 |
| Паринуш Сании |
Емигрантството дори за нашата страна ми е болка и имам мнение по въпроса, което сега няма да споделя. Беше ми наистина изключително любопитно да видя различните гледни точки по темата поместени в книгата, да науча нови неща за Иран и да се опитам да разбера и двете страни на спора. Просто я нямаше онази Паринуш Сании, която умее да ми бръкне в душата. Предговорът от авторката също ме подготви какво ще чета този път и наистина приех четенето на книгата сякаш е някоя по-дълга и подробна статия по темата.
И въпреки, че на всяка страница вадих поне по два цитата и писането на Паринуш Сании остава ненадминато, не мога да дам толкова възторжена оценка на „Тези, които останаха и онези, които заминаха“ като на другите ѝ романи. Но, ако ви се чете нещо политическо и самата тема с Иран и емигрантството ви е любопитна, ви препоръчвам книгата с две ръце. Ако ви е интересна авторката обаче, ви препоръчвам да започнете с друго заглавие от нея.
Автор: Любен Спасов
