Две книги - едно ревю: „ЧУДОто“
„Всеки
човек на този свят заслужава овации поне един път в живота си, защото ние
всички правим едно и също - превземаме света.“
“Чудо“, Ар Джей Паласио
Днес ще ви разкажа за
два романа – „Чудо“ от Ар Джей Паласио (представен от ИК
„Бард“) и „Чудото“ от Ема Донахю (представен от ИК „Милениум“). Причината да ги
събера в едно ревю не е, за да ги сравнявам. Това няма как да стане. Прекалено
различни са. Единственото общо между тях са името и вярата. В единия случай
чистата религиозна вяра, а в другия вярата в човека, че винаги ще избере
„доброто“. Незавасимо в каква ситуация.
Не търсете съвпадения –
няма да ги намерите. Това са просто две истории, които ме привлякоха с
подобните си заглавия, но ме развълнуваха по два коренно различни начина.
Всичко започна с „Чудо“
...
Още в първия момент, в
който се сблъсках с романа на Ар Джей Паласио, се влюбих в историята. Знаех, че
тази книга ще ми е много близка и ще съпреживея всичко с героите все едно аз
съм част от техния свят. Тормозът в училище е тема, която ме вълнува от
доста време, а тази книга обещаваше точно това – да наблегне на нея и да ни
покаже как едно момче се справя с всичко, на което може да те подложи
училищната среда. Проблем, който през годините е жестоко подценяван.
Накратко „Чудо“ ни
разказва историята на Оги (Огъст Пулман), който е роден с лицева аномалия,
поради което не тръгва на училище като останалите деца… но идва време и за това
и той трябва да започне пети клас в училището Бийчът Преп. А ако си спомняте
детството си, ако сте минали по този път съвсем наскоро или минавате по него
сега, знаете колко е труден този период. Проблемът е, че Оги е едно обикновено
дете с необикновено лице. Неговата задача обаче е да покаже на съучениците си,
че всъщност не е толкова различен от тях. Дали обаче успява?
Някои биха казали с
отегчение, че това е поредната книга на тази тематика. Че отново някой се
опитва да ни обясни, че независимо как изглеждаме всички сме равни. Че отново
някой ще ни втълпи, че училишето всъщност не е толкова безопасно място.
Истината е, че „Чудо“ наистина ни показва тези неща, НО авторката ни кара да
съпреживеем болката на Оги и да разберем, че наистина нещата понякога стоят по този не толкова
весел начин.
Книгата е в категория
„детски роман“ и начинът на писане на Паласио отговоря изцяло на това. Но
определено това е плюс за романа. Цялата история е написана по един наивен
детски начин – без излишни обяснения, без излшни напудрени изрази, абе ...
„първична“ книга. Каквито са и самите деца – когато им се иска казват думата
„урод“, но в следващата глава вече защитават Оги от „вагабонти“ (както казва
ядосано майка му). Друго много положително нещо в самото оформление на книгата
е, че различните части са написани от името на различните герои в нея. Така може да
погледнем върху историята от няколко гледни точки, а и по този начин се
добавят още слоеве на всеки герой от книгата, което им придава по-голяма
значимост за романа и ги прави еднакво главни, начело с Оги.
На мен лично
единственото нещо, което не ми хареса е финалът –
прекалено сладникъв, прекалено очакван, прекалено ... „Дисни“. Като цяло обаче препоръчвам книгата на всички –
обещавам ви да се влюбите в Оги. В неговия силен характер, в неговата
вдъхновяваща жажда за нормален живот. До толкова ще го обикнете, че ще разберете
наистина какво е да живееш с такова лице и заедно с него ще съпреживявате
всичко. Сигурен съм, че и ще намерите много неща по които си приличате с Оги.
Не само, ако сте луд фен на „Междузвездни войни“ като него, например.
„Чудо“ е книга, в която
всяко изречение е силно само по себе си, но не натежава на читателя. „Чудо“ е
книга, която ни показва всъщност колко силни можем да бъдем, стига да
повярваме, че сме важни за някого.
*Паласио
допълва, че въпреки хилядите запитвания за продължение на романа тя смята, че
това не е необходимо. Книгата обаче не се размина с филмова версия, която по
мое мнение обаче няма нищо общо с книгата.
... и продължаваме с
„Чудото“.
Тук вече се потапяме в
съвсем различна атмосфера. Различни герои. Различно време.
Книгата на Ема Донахю
ни пренася в средата на деветнайсети век и ни запознава с една обучена
медиинска сестра (голяма рядкост за това време), която е изпратена в
провинциална Ирландия да осъществи двуседмично денонощно наблюдение над
единайсетгодишно силно набожно момиче, за което се твърди, че не е поемало
храна от почти пет месеца. Естесвено, нещата не са толкова прости – около
случая има много въпросителни, като най-голямата е: Чудо или измама е това?
Медицинската сестра
Елизабет отива с нагласата да разобличи измамниците, които твърдят, че човек
може да оцелее без храна, но с течение на времето тя започва да се привързва
към момичето (Ана) и да си задава въпроси като „Каква страшна тайна е накарала
това будно и чистосърдечно дете завинаги да откаже да се храни?“.
Интересна подробност е,
че „Чудото" е вдъхновен от истински случаи на "гладуващи, постещи
момичета" от викторианската епоха. Те най-често са на тийнейджърска
възраст и твърдят, че могат да оцелеят без храна, а в някои случаи имат и други
феноменални качества, които отдават на вярата си в Бог. Някои от тези девойки
очевидно са били измамнички, които са разобличавани. Например едно момиче е
било изпратено в болница, където са намерили откраднати кифлички, скрити във
възглавницата му. Но е имало и наистина трагични случаи, в които, когато са
поставяни под наблюдение, тези млади жени още повече са се отчуждавали, а и
понякога са умирали.
„Чудото“ е един
интересен роман. Нямам предвид като история, а като концепция. В него сякаш в
един и същи момент не се случва нищо, но и се случват хиляди неща наведнъж.
Това е роман за семейните ценности, докъде може да стигне една майка и най-вече
за вярата. В книгата се поставя на преден план въпросът до къде е приемливата
граница да се поставя религията над всичко? Да приемаме ли буквално светите
писания? Определно на моменти се ядосах на това, което чета, защото се сещам и
за примери в съвремието за прекомерна религиозност, които не правят нищо друго
освен да вредят на човека.
„Чудото“ е книга, която
ни кара и да се замислим дали във всяка една ситуация трябва да сме безупречни
и да следваме правилата или е полезно от време на време да слушаме сърцето си?
(колкото и тривиално да звучи) Това е книга, в която Ема Донахю майсторски
пресъздава мрачната атмосфера на забутано селце, обзето от мистицизъм,
предразсъдъци и жестокост, но и създава ярки образи, които навяват сериозни
размисли за цената на човешкия живот и за силата на волята. И въпреки, че за
някои финалът може да е малко в повече, накрая определено няма да останете
безразлични.
 |
| Ема Донахю |
Което и „чудо“ да изберете да прочетете, няма да сбъркате. И двете книги носят и
плюсовете и минусите в себе си, но определено са две различни истории от
масовката, които заслужават вниманието на всеки.
