„Той така и не разбра, че не се страхувах някой да ме напусне. 

Страхувах се, че грешният човек ще остане.“

И този октомври с Цвети решихме да посветим изданието на „Тя и той“ на трилърите. За разлика от миналата година обаче, този път положението не е чак толкова кърваво. (Още сънувам „Генезис“ на Крис Картър.) Този път няма да ви заливаме с толкова мрачни и брутални истории, а ще заложим повече на мистерията и психологическото напрежение.

Изборът ни тази година е „Последното, което ми каза“ от Лора Дейв - роман, в който не толкова кръвта, колкото тайните, недоизказаното и пълната заблуда в отношенията между двама души движат историята. Основният въпрос е - колко добре всъщност можем да познаваме човека до себе си? И какво се случва, когато се окаже, че той крие много повече, отколкото сме предполагали? 

Дали книгата успя да ни изненада, да ни държи в напрежение и най-вече да ни хареса? Четете, за да разберете! 

ТЯ: Идеята и мистерията в книгата събудиха интереса ми. 

Разбрах за „Последното, което ми каза“ около старта на сериала по книгата. Дженифър Гарнър, която много харесвам от „Наричана още“, играе главната роля и това привлече вниманието ми. Но исках първо да прочета романа и трябваше да минат почти 3 години, за да стигна до него. Донякъде това се оказа плюс, защото сега мога да разбера по-добре една от основните теми в книгата. Но признавам, че очаквах малко повече от криминалната част на сюжета - може би заради подсъзнателната асоциация с Дженифър и нейните филми. 

Лора Дейв е създала заплетена история, в центъра на която са една жена и нейната доведена дъщеря. Съпругът на Хана изчезва, след като е замесен в скандал за милиони и тя трябва да се грижи за 16-годишната му дъщеря докато се опитва да разбере какво наистина се е случило. Действието започва увлекателно още от първите страници с мистериозни бележки, торби с пари, полицаи, които може би не са това, за което се представят... Следва пътуване до друг град, където двете жени търсят отговори, но попадат на още повече въпроси. И все пак постепенно започват да намират път една към друга.

Именно в това се крие основната идея на книгата, според мен - да се разгледат взаимоотношенията между двете, как се гради връзка между майка и дъщеря и колко трудно е това, когато майката идва в живота на тийнейджърка с вече оформен и донякъде труден характер. Различни ретроспекции ни разказват за този трънлив път, както и за любовната история между Хана и съпруга й. Важна роля имат и спомените за детството на Хана, белязано от загуби, което обаче сякаш я е подготвило още по-добре, за да бъде майка точно на това момиче. Историята често се връща към темите за семейството за ролята на тези, които се грижат за нас и ни възпитават, когато сме деца и как понякога това може да не са биологичните ни родители, но да са също толкова ценни хора в живота ни. 

Но така постепенно темата се измества от криминалната нишка и мисля, че накрая книгата губи от това. Ако първата част е динамична, увлекателна (макар и донякъде предвидима откъм действия на героите), малко след средата сюжетът сякаш забавя ход. Изпълнен е с шокиращи разкрития и важни избори за героите. Но според мен не съдържа нужната доза напрежение, губи първоначалния си ритъм и дори има диалози, ситуации и размисли, които почти се преповтарят. Някои сцени са проточени твърде много - може би именно с цел съспенс, но в същото време персонажите боксуват около едни и същи разговори и се хванах, че се изнервям и искам по-бързо да стигнем да същината и развръзката. 

Лора Дейв

Именно заради тази промяна в тона, фенката на кримките в мен остана разочарована и не мога да препоръчам книгата без да кажа да имате едно наум. Започва добре, има интересни разкрития (и обещава интригуващо продължение), но не успява да поддържа устрема от началните страници. И в един момент фокусът се насочва от мистерията към взаимоотношенията и изборите, които един родител трябва да направи, за да защити детето си. Тези теми със сигурност са важни и карат читателя да се замисли, но ми се иска да бяха преплетени по-елегантно в сюжета и да вървят паралелно с една по-динамична криминална част. Не усетих и емоционална свързаност с героите в тези иначе важни моменти. Но предстои да видя как е направена адаптацията и със сигурност ще прочета продължението, защото въпреки всичко идеята и мистерията в книгата събудиха интереса ми.

ТОЙ: Очаквах повече от криминалната част. 

И този път ще бъда сравнително кратък, защото в общи линии Цвети е казала почти всичко, което може да се каже за „Последното, което ми каза“. 

И аз като нея отлагах книгата почти три години, а вниманието ми към нея беше привлечено покрай новината за сериала. Все пак реших първо да прочета романа, преди да гледам адаптацията. 

Напълно съм съгласен с Цвети, че основната тема в книгата не е толкова криминалната мистерия, колкото отношенията между Хана и Бейли. По-конкретно - как се печели доверието на един тийнейджър, който носи със себе си толкова много болка, разочарования и причини да не допуска нов човек до себе си.

Много ми хареса, че отношенията между двете не се подобриха изведнъж и някак магически. Бейли не се превърна в мило и послушно момиче само защото Хана е решила да бъде добра мащеха. Напротив, Хана трябваше да си извоюва доверието ѝ, да докаже, че наистина иска да бъде част от живота ѝ, и да положи усилия, за да изградят някаква връзка. Именно това направи историята им по-истинска за мен.

Всъщност бих казал, че семейството е голямата тема на романа. Виждаме как различните герои се опитват да го запазят на всяка цена, макар че не всички избират правилния начин да го направят. Хареса ми и идеята, че невинаги биологичният ти родител е най-добрият човек, който може да те отгледа и възпита. Понякога бабите и дядовците имат много по-важна и определяща роля в живота на едно дете. Линията с дядовците в книгата ме трогна особено много, защото виждаме как Хана е наследила ценностите и уроците от своя дядо и как именно той е помогнал да се превърне в човека, който е днес.

Кадър от едноимения сериал

Колкото до криминалната част обаче, очаквах повече. Книгата със сигурност не е лоша. Чете се изключително бързо - буквално не усещаш как преминаваш през страниците. Има динамика, има интрига, любопитно ти е да разбереш какво ще се случи. Просто за мен е средна работа. С нищо не ме изненада, не успя да ме развълнува особено и нямаше онзи грандиозен обрат или разкритие, което да те остави с отворена уста. Просто една добра история с лека мистерия и малко истории от ъндърграунда за разкош.

И колкото и да не ми се иска да го казвам в блог за книги, със сигурност няма да посегна към втората част. По-скоро бих изгледал сериала, за да видя как са решили да продължат историята на екрана.

В крайна сметка „Последното, което ми каза“ за мен е тотална средна работа. Не съжалявам, че я прочетох, имаше интересни моменти и хубави послания за семейството, доверието и хората, които избираме да наричаме свои близки. Но не е книга, която ще запомня с особено вълнение, нито такава, която ще бързам да препоръчвам.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов