„Навънка луната е червена, виси ниско в небето, все едно Господ си е извадил едното ядосано око и го е метнал над нашата къща.“

„Момичето с гръмовния глас“ привлече вниманието ми още като излезе на английски и предизвика фурор в международните книжни среди. Започнах все по-често да чета мнения за това заглавие. Затова, когато разбрах, че от Orange Books ще я издадат на български, нямах и капка съмнение, че ще прочета книгата.

В нея, авторката Аби Даре, ни запознава с Адуни. Тя е една от милионите девойки в Нигерия, обречени на бедност, невежество и безгласно съществуване. Тя е принудена да напусне училище; да се ожени за човек, който вече има две жени; да стане свидетел на това как единственият мил човек с нея умира; да избяга в Лагос, за да бъде домашна помощничка в семейство, което определено има своите дълбоки проблеми; или накратко казано да навлезе рязко в света на възрастните.

По този начин обаче тя се озовава в началото на най-важния път в живота си, път, по който да открие и заяви себе си и да осъществи мечтите си. Въпреки привидно непреодолимите препятствия Адуни никога не губи поглед от своята цел – да избяга от съдбата, с която е родена, и да съгради бъдеще по свой избор, като помогне и на други момичета като нея самата да постигнат същото.

Приключих „Момичето с гръмовния глас“ с много смесени чувства. Книгата определено ми беше интересна – животът на Адуни не е лек и за жалост голям процент от момичетата в Нигерия и до ден днешен го преживяват. Тя всеки ден се бори за това да бъде образована, да обогатява знанията си, да е нещо повече от жена, която трябва да е домакиня и майка. Но закостенялата Нигерия постоянно я връща назад. Обществото я принуждава да се ожени на 14, да прави неща против волята си, да не може да ходи на училище и да стане учителка. Принуждава я да работи за без пари и всеки ден да бъде бита от шефката си.

Посланието на книгата е доста силно. В нея се показва колко важно нещо е образованието в живота на човек. Как то ни дава крила и чрез него можем да бъдем доста по-силни, по-свободни и гласът ни да бъде не само чут,  а взет под внимание. Това иска и Адуни – чрез гласа си, чрез знанията си, да промени не само своята съдба, но и на всички момичета в Нигерия, които могат да постигнат велики неща. Стига да им бъде позволено.

Отначало определено начинът на написване на книгата ми беше странен. Авторката е решила да ни покаже как неграмотно говори на английски Адуни и цялата история, която е от нейно име, е разказана по този автентичен начин. Доста ми харесаха и фактите за Нигерия, с които започват главите в романа, след една определена част от сюжета.

Аби Даре

На хартия тази книга си има всичко – драма, дава ни обща култура, много хубаво послание и герои, които определено обикваш.

При мен обаче нещо не се получи магията. Оценявам достойнствата на книгата, но не успя да ме накара да я заобичам, да не мога да спя докато не я прочета и да се вълнувам всеки път, когато я отворя. Да, беше ми любопитно как ще се развият всички заплетени ситуации в нея, но го нямаше онова гъделичкащо чувство, когато четеш наистина интересна книга.

Въпреки това препоръчвам да прочетете тази книга, защото наистина ни показва един свят, който съществува и днес. Книга, която ни разказва за едни момичета, които просто искат да бъдат чути.

Автор: Любен Спасов