Book Adventure Club

„Будна съм вече от пет минути и чак тогава се сещам, че днес може да умра. Остарееш ли почваш да се размекваш.“

Из „Групова терапия за последни момичета“

Не обичам да пиша отрицателни ревюта, но и не мога да си изкривя душата, когато нещо не ми харесва. Не искам нито профилите ми в социалните мрежи, нито сайта, да се превръщат в място, в което пиша само за книгите, които са ми харесали. Вече 7 години и половина пиша искреното си мнение за заглавията, които съм прочел и няма как всички да са добри. 

За 2 седмици обаче се сблъсках с 2 заглавия, на които нямаше как да дам повече от 2 звезди като оценка. 

Това са заглавия, които ме плениха с добрите си корици, интересните анотации и ме разочароваха със скучното си и наистина слабо изпълнение. 

Започваме с „Групова терапия за последни момичета“

Това е книга, която отлагам от много дълго време. Явно в този случай е имало защо. Все нещо ме караше да не я избирам като следващото си четиво, но преди 2 седмици реших, че времето ѝ е дошло. За жалост обаче „Групова терапия за последни момичета“ изобщо не ми хареса.

Книгата на Грейди Хендрикс ми хвана окото още на английски с любопитното си заглавие и идея. След това „Артлайн“ я издадоха в брутално добро издание на български, което е доста оригинално и на един пролетен панаир на книгата дори не се замислих за секунда дали да си го взема. След като я прочетох обаче, най-милото нещо, което мога да кажа за този роман е: 

Интересна идея – доста лошо изпълнение. 

Накратко в книгата се разглежда идеята за „последното момиче“. Във филмите на ужасите последното момиче е последният оцелял човек, преди финалните надписи да се завъртят. Това момиче отвръща на удара, надвива убиеца и отмъщава за мъртвите си приятели. Това момиче триумфира като победител, макар и цялото облято в кръв. Какво обаче става с него, когато сирените заглъхнат и публиката се разотиде?

Линет Таркингтън е истинско последно момиче. Преди двайсет и две години тя оцелява след масова касапница, която бележи живота ѝ завинаги. Но тя не е единствената. Повече от десетилетие Линет е част от специална терапевтична група за момичета, които са оцелели след невъобразими събития и сега се опитват да съберат живота си парче по парче. Ала в даден момент една от жените не се появява на сбирката и най-лошите страхове на Линет се сбъдват – някой знае за групата и е решен отново да разбие живота им на пух и прах.

Очаквах много повече от тази книга и може би заради това не ми хареса. През повечето време четенето ѝ ми беше ми скучно, предвидимо, едва издържах до финала, който не ме изненада с нищо. Определено има намигване към хорър жанра и класическите похвати в него, но за жалост добрата идея не е представена по най-добрия начин. 

Грейди Хендрикс

Изданието на български е брутално. Идеята книгата да бъде като видеокасета и да си има кутия е много оригинална и доста подходяща за самата история. Но това е нещото, което ме ентусиазира най-силно в заглавието, а това в никакъв случай не е плюс, когато си говорим за книги. 

Освен, че на моменти сюжетът е прекалено клиширан и доскучава, героите в книгата са абсолютно непоносими. Реакциите им пресилени, не на място. Нямаше един, с който да се свържа и да искам да знам нещо повече за него. Хора умираха, влизаха в затвора и всичко беше сякаш на десета степен като реакции и това придаваше една смехотворна атмосфера на цялото действие. 

Наистина ме е яд за тази книга, защото започна добре. В самата идея има голям потенциал и основите, които се поставят в първите страници са доста солидни и можеш да надграждаш. Но тук след като разбираме единствения за мен по-изненадващ факт в целия роман, свързан с написването на една книга, нещата зациклят и дочитането му беше мъчение. 

В този период от две седмици прочетох и

 „Lenny Marks Gets Away with Murder“

Признавам си без бой, че посегнах към тази книга заради корицата и самото заглавие. Изглеждаше толкова моя книга. След като прочетох и анотацията си мислех, че става въпрос за онези истории, които са ми много любими – с лека мистерия в тях, криминален случай в миналото и един главен герой, който да се превърне в новия ти любимец. За жалост нищо такова не се случи тук. 

Лени Маркс наистина е герой, който прави впечатление. Преживяла е нещо в миналото, което не споделя, има своите особени навици свързани с карането на колело и едно писмо променя изцяло установения от нея ред. Нещо е случило в деня, в който майка ѝ и пастрока ѝ изечават, когато тя е била дете, но Лени удобно забравя какво се е случило. В книгата тази мистерия постепенно се разплита, като поставя важни теми като физическия и психически тормоз и травмите, които остават след него. 

Както при „Групова терапия за последни момичета“, така и тук имаме проблем не с идеята и посланията, а с изпълнението. И двете книги на хартия би трябвало да ми харесат, но определено не са написани по моя вкус. 

„Lenny Marks Gets Away with Murder“ за мен беше мудна, губеща фокуса си, на моменти направо скучна. Ако все пак не ми беше достатъчно любопитно да разбера какво точно се е случило, щях да я зарежа още на 20% от четенето. Хората, които нямат проблем да заразяват книгите си недочетени обаче няма да направят като мен.

Лошото е, че дори като стигнах до финала и разбрах каква е драмата, не ми стана по-интересно. Няма никаква мистерия в тази книга, няма изграждане на напрежение. Има загатване, че главната ни героиня е претърпяла сериозна психическа травма, че е жертва на насилие в живота си, но всичко се размива, защото авторката не се опитва да работи в тази посока.

В по-голямата част от книгата четем за живота на главната ни героиня, който няма нищо общо с това, което ѝ се е случило преди и сме заляти с излишни подробности и глупави диалози, които убиват цялото напрежение (ако изобщо в някой читател може да се зароди такова).

Като цяло повече от две звезди не мога да ѝ дам. Като сюжет  и послания леко ми напомня на „Елинор Олифант си е супер“, но е доста по-зле като изпълнение. А няма да коментирам, че и до днес смятам, че финалът на книгата на Гейл Хъниман е един от най-великите и изненадващи финали, които съм чел. Тук това го няма.

Автор: Любен Спасов