Book Adventure Club

„Когато обичаш някого искаш да направиш така, че светът да изглежда различен за него. Да придадеш смисъл на всички грозни неща и да увеличиш добрите. Това правиш ти. За своите читатели. За мен. Пишеш красиви неща, защото обичаш света.“

Из „Книга за плажа“, Емили Хенри

Всяка година, когато стягаме куфарите за лятната ваканция, се чудя „Колко книги да взема с мен?“. Е, тази година си реших проблема, защото в първия ми тур до Черноморието ваех няколко заглавия на „Софтпрес“, с които имах да наваксам. 

Плажният ми маратон по четене започна с Емили Хенри и „Книга на плажа“, която ме накара да се влюбя в героите и да искам да напиша книга, която да ме запознае с любовта на живота ми. След това продължих с „Наследницата“ от Рейчъл Хокинс, която ми даде точната доза драма и интрига, от която имах нужда. И завърших със „Среднощен пир“ от Луси Фоли, която започнах в една маршрутка от Варна за Бургас и това спаси няколко човешки живота, когато същата маршрутка се развали в Слънчев бряг и трябваше да чакам моите хора да ме вземат. 

Но дотук с моите лични проблеми. 

Как протече книжния ми морски маратон с книгите на „Софтпрес“, може да прочетете в текста. 

„Книга за плажа“ от Емили Хенри

„Книга за плажа“ от Емили Хенри е идеалното четиво, с което да се разтовариш психически, не само на плажа. Това е книга, която те кара да се отпуснеш, да се оставиш на автократа да те заведе на едно романтично пътешествие, което ще те усмихне, може би ще те накара да се размечтаеш или да си спомниш някоя своя стара любов, но и между всичко това ще те накара да се замислиш над много сериозни теми. 

Емили Хенри го може това. Във всяка една нейна книга, наред с любовната история, имаме тема, която е общочовешка и поражда дискусия. Аз затова много често казвам, че книгите ѝ не са просто поредната романтична история, която можем да сравним с някой чиклит. При Емили Хенри има различни пластове, които те карат да заобичаш историята и героите и да не искаш да се разделиш с тях. 

За романтичната част на книгата няма какво толкова да кажа. Емили Хенри пише много романтични любовни истории, които не са неловки, вулгарни или прекалено лигави. Ситуациите в нейните книги са много реалистични, което прави четенето им още по-приятно. Аз нямам проблем с това да чета любовен роман, нямам дори проблем с това, че не всичко, което се случва в тези книги се случва в реалния живот. Но романите на Емили Хенри са правдоподобни, въпреки че си имат своята доза наивитет. 

Любовната история на Огъстъс и Дженюъри е сладка, изпълнена с правилната доза напрежение, леко клиширано начало от типа „мразехме се в университета“ и онова хубаво преоткриване, когато всъщност двамата разбират, че винаги са имали симпатии един към друг. А на всеки книгохолик ще хареса това, че те двамата са писатели и всъщност в „Книга за плажа“ се говори много за любовта към четенето, книгите, писането, а те двамата се предизвикат да излязат от комфортната си зона като писатели и виждаме как един автор се подготвя за писането на книга, как събира нужните факти и информация, кога идва вдъхновението и колко всъщност е работата. 

Но по-важните темите в романа всъщност са: справянето със загубата на любим човек, това да дадеш прошка на някой, който усещаш като предател, да превъзмогнеш старите травми и да продължиш напред като нова личност. И при Огъстъс и Дженюъри виждаме едно изграждане в продължението на книгата. Виждаме как те се променят като личност и се учат да приемат себе си и своите недостатъци. Животът не обича крайностите, нищо не е само черно и бяло. Няма само щастливи финали, но и не всичко е изгубено, ако някога в живота ти се е случило нещо лошо. 

„Книга за плажа“ ни учи, че независимо какво се е случило в миналото ни, трябва да го превъзмогнем, да намерим сили да го превърнем в позитив, да се поучим от него и да продължим. Защото не се знае по какъв начин изборите ни в този момент, ще повлияят на бъдещето ни и как един „сърдитко“ на съседната веранда може да се окаже в един и същи момент полюсен спомен от миналото и голямата ти любов. 

„Наследницата“ от Рейчъл Хокинс

„Наследницата“ от Рейчъл Хокинс ми даде точната доза интрига и драма на плажа, от която имах нужда. За мен тази книга е от онези романи, които постепенно те засмукват в своя свят и ти разкриват тайните заложени в сюжета една по една. Отначало романът ми тръгна по-бавно и си помислих, че този път Рейчъл Хокинс ще ме разочарова, но в крайна сметка „Наследницата“ ми хареса в пъти повече от другата книга на български от авторката „Вилата“. 

На първо място в „Наследницата“ ми допадна самото изграждане на историята. Двете времеви линии се допълваха страхотно, като миналото беше разкрито от писма написани от Руби Мактавиш, а събитията в наши дни бяха отражения на тайните, които сега изплуват на преден план. 

Определено миналото на Руби ми беше много по интересната част от книгата. Всяко едно нейно писмо го поглъщах жадно и ми беше любопитно да разбера какво е станало с всеки един от нейните четири съпрузи и какво е нейното участие в тяхната участ. Хареса ми самата интрига и мистика около Руби. През цялата книга тя е един много полюсен образ, който в един момент харесвах, а в друг осъзнавах, че е опасен и не е окей да подкрепям. 

Финалът на книгата ми хареса изключително много. Оказа се, че в тази книга няма случайни действия и герои. Всичко е дирижирано по един изключително добър начин от Руби и въпреки че само едно фатално действие я спъва, през целия си живот тя е с една крачка пред другите.

Като атмосфера „Наследницата“ ми наподобяваше онези филми, в които интригите, сложните семейни отношения и предателствата на всяка крачка са на преден план и никой не може да се довери на другия. Тук семейните връзки нямат значение, а водещо е желанието за пари и наследство. Романът на Рейчъл Хокинс е от онези трилъри, които се градят на едно напрежение, което читателят не знае накъде ще избие и до последно не си сигурен какво ще се случи с героите. 

Наравно със сложните семейни отношения и убийства, в книгата има и доста сериозни теми като домашното насилие, властта, която парите дават и ненаказуемите действия на богатите.  

Накратко – препоръчвам „Наследницата“. Не е типичният трилър, но определено ще задоволи желанието на читателя за една добра интрига. 

„Среднощен пир“ от Луси Фоли

„Среднощен пир” със сигурност не е най-добрата книга на Луси Фоли, но в никакъв случай не лоша или скучна. Да, „Ловът” ми беше доста по-напрегната и любопитна, но и тук авторката показва майсторство да заплита интриги и да заплита сюжетът така, че почти до последно да не знаеш какво ще се случи. 

Атмосферата в книгата е точно като на сериала „Белият Лотус” - имаме хотел, с мистериозни собственици, служители и гости, които крият своите тайни и местни традиции и обичаи, които ще повлияят на сюжета. Това обаче за собственичката на „Имението” освен бизнес е и място, което крие много опасни тайни. 

Обичам писането на Луси Фоли - гради бавно сюжетът и го води по кулминация, която е доста подобна на тази на Агата Кристи.  

В „Среднощен пир”  ми хареса, че „Имението” е герой, който не е по-малко важен. Хотелът е арена на битката между миналото и настоящето, правдата и лъжата, доброто и злото. Хареса ми този лек митологичен елемент, свързан с „птиците”, който придаваше малко по-страховита атмосфера. Хареса ми и посланието, че всеки рано или късно получава заслуженото си - независимо под каква форма. 

Имаше и много добри връзки между различните герои. Някак си като се напаснаха нещата получих едно удовлетворение. Но за жалост този път нямах този „Уау” ефект, който да ме накара да стоя на ръба на стола до последно. Предвидих това, което се е случило с жертвата в много ранен етап от историята, отгатнах и повечето заложени обрати и мистерии. В „Ловът” например до последно не знаех какво се случва и се чудех как ще завърши всичко. 

Въпреки това препоръчвам „Среднощен пир” - един доста добър трилър, който ще ви разсее на плажа или където сте решили да почивате в момента.  

Автор: Любен Спасов

„По-добре изобщо да не го обичах“,

 пред нея през сълзи изричам.

Но сестра ми казва всичко, както е, 

и оголва всичките ми страхове:

„Не по-добре, а по-лесно“.

„Вилата“ е едно от заглавията от 2024, които не знаех, че имам нужда да прочета. Но в секундата, в която прочетох анотацията на книгата, знаех, че това е моето четиво и искам да се потопя в историята му. 

А анотацията на книгата е следната: 

Като деца Емили и Чес са неразделни, но днес, прехвърлили трийсетте, все по-трудно намират път една към друга. Затова, когато Чес предлага пътуване по женски до Италия, Емили вижда шанс най-после да възкреси връзката от миналото.

Но дали миналото на легендарната вила, в която отсядат, е най-подходящият фон за целта? През 1974 г. кокетната сграда, тогава наречена вила „Росато“, посреща рок звезда на върха на славата, едва прохождащ музикант и две неизвестни момичета – Мари и Лара.

Затворени във вилата, четиримата задействат събития, които в крайна сметка довеждат до това Мари да напише най-великия роман на ужасите в литературната история, Лара да композира платинен албум, а един от мъжете да бъде брутално убит.

Докато разравя тайните на италианската вила, Емили затъва все повече в тъмните страни на собствения си живот. И събитията отново започват да излизат извън контрол. По всичко личи, че вилата е готова да бележи поредната жертва.

Вдъхновена от историята на „Флийтуд Мак“ и лятото, родило „Франкенщайн“ на Мери Шели, Рейчъл Хокинс създава мрачен психологически трилър, в който неочакваните обрати са поднесени с брилянтен финес, а персонажите са толкова истински, че продължават да разговарят с читателя дълго след като отгърне последната страница.

Любопитно, нали? За щастие обаче не само анотацията е добра. Самата книга е интересна, изпълнена с обрати и вплита две различни, но взаимно допълващи се истории по един много добър начин в една книга. 

От една страна имаме историята на Емили Чес – за мен тя беше по-слабата. Самите отношения между двете са ми клише – добри приятелки от гимназията, които всъщност с мразят и постоянно се конкурират. Не е нещо ново, а и тук не се задълбава кой знае колко. Въпреки че към финала има интересен обрат в техните отношения, като цяло не ми хареса, че поведението на Чес остана безнаказано, а Емили остана в главата ми като безхарактерна. А когато прояви характер .. ами не беше кой знае какво. Аз лично не съм впечатлен от тази част. Имах нужда от възмездие. А и специално финалът на сюжетна линия има и някои пропуски, които по-голям фен на жанра не би простил. 

Историята на Мари и Лара обаче вече е друго нещо. Цялата атмосфера около двете е много по-мистична и през цялото време се чудех как ще завърши всичко. Постепенно се създаде едно напрежение, което накрая изби точно както трябва, въпреки че не всичко е такова каквото изглежда. Мари ми беше изключително любопитен персонаж, като през цялото време ме караше да се питам – харесвам ли я или не? Като цяло всички герои в тази сюжетна линия бяха много добре изградени и не те оставяха безразличен дори за миг. А обратът в историята … ами много ми допадна. 

Рейчъл Хокинс

„Вилата“ се чете много леко и бързо, но в същото време постпенно навлизаме в двата сюжета, които се разказват в нея. Искаше ми се по-бързо да стигнем до по-напрегнатата част от историята, но пък поне това забавяне не се усещаше досадно. За мен целия роман е един трибют към писателите, тяхната работа, творческите дупки, в които може да изпаднат и различните начини да си върнат вдъхновението. 

Като цяло ми се искаше книгата да е с една идея по-напрегната, мисля, че сюжетът го позволява. Но наистина романът е много интересен и го препоръчвам горещо!

Автор: Любен Спасов