„Въздействието на един живот се измерва не само според това какво е дал и какво оставя след себе си, но и според онова, което е отнел на света.“

Доста време умувах коя книга да започна след  „Сянката на вятъра“ на Сафон. Обмислях кое четиво ще ми се върже добре след неговото прекрасно писане и различна история. Неговият личен свят. В крайна сметка избрах това да бъде „Последната миграция“ от Шарлот Макконъхи и да ви кажа изобщо не сбърках.

Този роман отново ми поднесе малко по-различна история, тежка лична съдба и едно красиво писане, което постоянно ме караше да спирам и да си записвам цитати, което аз рядко правя. „Последната миграция“ е една смесица между емоционална история и напомняне как трябва да пазим природата около нас.

Шарлот Макконъхи ни запознава с Франи Стоун - скиталец по душа, вечно бягаща от нещо или някого, леко нервна, недоверчива. Докато плава по океанските течения и над главата ѝ се реят птичи ята, тя има шанс да забрави за всичко, което е изгубила в живота си. Ала когато узнава, че любимият ѝ вид птици са застрашени от изчезване, Франи престава да скита без посока. Пристига в Гренландия с една-единствена цел: да намери последното ято полярни рибарки и да ги последва в тяхната последна миграция, най-дългата на света. Франи успява да убеди Енис Малоун, капитан на риболовния кораб „Сагани“ да я качи на борда, и спечелва съгласието на екипажа с обещание, че птиците ще ги отведат до обилен улов.

Докато „Сагани“ плава на юг, моряците постепенно разбират, че Франи крие мрачни тайни: сънува кошмари, трупа купчина неизпратени писма и е решена да последва полярните рибарки на всяка цена, с маниакално упорство. Когато историята за нейното минало започва да се разплита, Енис и екипажът са изправени пред избор – да се отделят ли от Франи или да я придружат до края на нейното бягане независимо защо. 

„Последната миграция“ е многокомпонентна книга. От една страна имаме наистина емоционална лична история, а от друга ни кара да се замислим над това какво причиняваме на Земята. Запознаваме се с една жена, която е имала тежък живот, изпълнен с напускания, предателства, смърт. Човек, който е свикнал да бяга – независими от какво или кого. Една душа, която не може да намери покой, дори когато до нея има човек, който я уравновесява и обича. Целият роман е изграден от спомени и случки на Франи Стоун, която до последната страница е непредвидима както в действията си, така и в това какво точно си мисли.

Определено романът е емоционален. Ако сте от читателите, които си плачат на книги, то докато четете тази си пригответе кърпички. И в миналото, и в настоящето си, Франи се сблъсква с големи предизвикателства, които тестват нейната издръжливост, но тъгата я следва като отделен герой в книгата, от който тя не може да се скрие. Това е книга, която ни показва нагледно на какво е способен човек в името на своите близки и как поривът за свобода трудно може да бъде притъпен.

Романът се чете изключително леко. Дори не усетих кога точно „погълнах“ тези 300 страници, а ако бях по-свободен сигурно щях да го прочета за един ден. Стилът на писане на авторката е изключително добър, преводът на български е на ниво и успява да  придаде без проблеми цялото настроение на книгата.

Въпреки че го предвидих, финалът ми хареса. Историята завърши изключително логично и не ме подразни. На няколко пъти в развитието на историята авторката успя да ме изненада истински и да ми разкаже неща, които не очаквах.

Една от големите теми на романа е опазването на околната среда и влиянието на човечеството върху популацията на различни видове животни. Това е важна тема и наистина е хубаво все повече автори да обръщат внимание на нея и на това как трябва да се научим  да ценим живота и територията на животните. 

Шарлот Макконъхи.

Единственото нещо, което не ми хареса в романа е главната героиня Франи и може би мнението по темата на самата Шарлот Макконъхи. Или по-скоро начинът по който го изказваше тя. Тонът беше прекалено назидателен и на моменти ми идваше в повече, сякаш се кара лично на мен за случилото се с природата през всичките тези години, но се разграничава от човечеството, бяга от отговорност за последиците и обвинява всички останали за тях, а себе си не. 

Като цяло обаче „Последната миграция“ е красиво написана книга, с типична женска чувствителност, поднасяща ни история, която не оставя никого безразличен и те кара да се замислиш както над глобални така и над дълбоко лични теми. .

А най-хубавото е, че заради ирландския произход на Франи и цитирането на един техен автор в романа, авторката без да иска ми реши дилемата, коя да е следващата книга, която да започна, като само ще загатна, че е разказ за жена, която много обичала морето. 

Автор: Любен Спасов