Book Adventure Club

„Марта се задъха – обичайната й първа реакция, когато научеше за поредния смъртен случай сред обитателите на приюта. Често се питаше дали така, панически поемайки си дъх, всъщност не се уверява, че тя е жива.“

Аз съм от новите (по)читатели на Ю Несбьо със скромните две прочетени книги от автора. Не съм чел нищо с легендарния Хари Хуле, а всеки, който чуе това от мен започва да ми изрежда заглавия, с които задължително трябва да се запозная.

Аз съм сигурен, че имам доста за наваксване с Ю Несбьо, но когато разбрах, че от „Емас“ ще издават „Синът“ нямаше как да я оставя за по-късно. Исках да се запозная с новата история от автора колкото се може по-скоро, защото усещах, че е точно мой тип четиво. И не сбърках.

Книгата много ми хареса, задържа интереса ми до последната страница и се четеше леко, без да напряга, въпреки темата на романа.

В „Синът“ Ю Несбьо ни запознава със Сони Лофтхюс, който е прекарал в затвора близо половината си живот – цели дванайсет години – за престъпления, които не е извършил. В замяна на самопризнания получава редовни доставки на дрога, а и неочаквани посещения от затворници, вярващи, че той притежава дарбата да лекува и да дава опрощение. Зависимостта на Сони e започнала след самоубийството на баща му, предпочел смъртта пред публичното разобличаване като корумпирано ченге, и го е поставила в центъра на корупционен водовъртеж: надзиратели, адвокати, полицаи, дори отчаян свещеник полагат усилия да го държат надрусан и зад решетките. А над всички тях стои фигурата на Близнака, престъпният бос на Осло.

Докато една внезапна изповед не променя всичко – Сони узнава вещо пазена тайна за покойния си баща. Професионалният виновник побягва от затвора – и от човека, в когото е допуснал да се превърне – и тръгва на отмъстителен поход. Така се запознава с Марта, която ще промени живота му и Симон – приятел на баща му, който играе изключително важна роля и в миналото, и в настоящето на Сони.

В интерес на истината книгата ме изненада. Отново казвам, че не съм чел много от Ю Несбьо, но са ми разказвали колко кървав може да бъде той. В тази книга, убийствата и кръвта не са на преден план. Тук ни се показва колко силна може да е връзката между баща и син. Как, когато издигаш някого на пиедестал, а се окаже, че той е обикновен човек като всички останали, може да погубиш живота си за отрицателно време и да пропаднеш в бездна, пропита от самосъжаление и наркотици.

Ю Несбьо засяга и важната тема за отмъщението. Когато убиваш, за да въдвориш справедливост, прави ли те различен от „лошите“ във филма или слизаш на тяхното ниво и погубваш себе си? Главният ни герой тръгва на един своеобразен кръстоносен поход, който в крайна сметка се оказва опустошителен най-вече за него, а може би и ненужен.

Хареса ми как Ю Несбьо показва подземния свят в Осло – неговите вътрешни правила, как този, който държи властта в него, има влияние в целия град и всички са просто пионки в неговата игра. Как тази игра е изпълнена с поквара и веднъж влезеш ли в този омагьосан кръг, излизането ти от него е изключително трудно, а може би и невъзможно.

Ю Несбьо

Най-силно впечатление обаче ми направи темата за жертвите, които правим в името на семейството си. Дали в името на тази кауза всичко ни е простено или ще бъдем съдени по същия начин, по който са съдени всички останали? Независимо какъв е отговорът на този въпрос обаче едно е ясно – всички ние сме хора, правим избори, понякога грешни, но всички ние трябва да се учим от тях и да се опитаме да не повтаряме една и съща грешка през целия си живот.

За финал мога да кажа, че книгата наистина е интересна, на мен лично ми вървеше като екшън филм с Джейсън Стейтъм. Разтовари ме, заинтригува ме и не ме отказа да продължа да се потапям в света на Ю Несбьо.

Прочетете още:

Първата ми среща с Ю Несбьо

„Ние сме спомените, които сме забравили, спомените, които живеят в нас, които усещаме, които ни карат да пеем, и да танцуваме, и да се молим по начина, по който го правим.“

Много бързо „ICU” се превърна в едно от любимите ми издателства в България. С истории като „Изхвърлени в Америка“, „Карай плуга си през костите на мъртвите“ и сега „Там там“, без проблеми се наместиха в моето книжно сърце и с нетърпение чакам всяко ново заглавие от тях.

Признавам, че започнах „Там там“ с леко предубеждение и не очаквах кой знае какво. Но Томи Ориндж толкова жестоко ме опроверга, че в момента се чудя какво точно да напиша за тази прекрасна книга, за да предам коректно колко наистина добра е тя.

„Там там“ е приключение, емоционална въртележка, поглед към историята. Това е книга, която съчетава миналото на американците и съвремието им по един изключително добър начин. „Там там“ е индианска литература, която ти дава обща култура, но и ти представя лични истории, които те докосват и остават в теб дори след като затвориш книгата.

В книгата Томи Ориндж ни представя 12 герои, чиито животи, колкото и да са различни, се преплитат по най-неочакван начин, а читателят постепенно открива свързващите ги нишки. Авторът постепенно изгражда историята на всеки един от тях и в един и същи момент опознаваме самите герои много повече, но и придобиваме по-голяма представа за общата картина на романа. 

В един момент, колкото и далеч да са един от друг, и колкото и различни съдби да имат, крайната цел на всеки един героите се оказва Голямото оукландско пау-уау - традиционна сбирка, която събира индианци отблизо и далеч, помага им да общуват и да изразят себе си. Да бъдат заедно. Само че това пау-пау ще бележи живота на всички наши герои необратимо и завинаги.

Наистина ОБОЖАВАМ тази книга. Казвам го искрено. Толкова топла, искрена, емоционална. Томи Ориндж успя да ме накара да се привържа към всеки един от героите му толкова много, че тръпнех за развръзката на романа и се вълнувах сякаш са реални хора и съдби. 

Запознахме се с момче, което има алкохолен синдром или както то го нарича „Дрома“; запознахме се с младеж, който иска да направи документален филм за това как индианците се чувстват в съвременна Америка и какви истории могат да му разкажат; заедно с героите преживяхме тежки раздели, смърт на родители, любов, поемане по лошия път на наркотиците и престъпността.

Всяка една история в книгата няма как да не я приемеш лично. Ориднж е вдъхнал живот на героите си и те наистина изглеждат реални, чувстваш ги близки. Самите им истории са силно емоционални, които могат да се случат в реалния живот на всеки един от нас. Смятам, че най-точната дума, която описва този роман е „човешки“. Това е книга за нещата от живота, които за жалост не е задължително да са приятни.

Разбира се, основната тема в романа са индианците. Томи Ориндж е сред писателите, които експериментират с формата и преосмислят стереотипите за живота на индианеца, затворен в миналото или в резервата. Той говори доста и за „новите“ градски индианци и как те оцеляват в своето съвремие. В книгата ни запознава както с обичаите им, така и с историята им. Дава една друга гледна точка над ситуацията в Америка спрямо индианците – как ги приемат до ден днешен, какъв е животът им в определените неселени места, как това, че са индианците бележи начина им на пребиване и какво им носи.

Томи Ориндж

Финалът на книгата ме стисна за гърлото. За жалост много реалистичен, без да спестява нищо, без да пощядава никого. Аз виждам в него заемане на позиция от страна на автора по един от най-големите проблеми в Америка, като представя последствията от него без заобикалки, директно. 

За мен „Там там“ е един страхотен дебют в литературния свят и ме кара да очаквам с нетърпение следващи книги от Томи Ориндж. Това е роман, толкова красиво написан, че оставяше в мен само възхищение към автора и към това как поднася на нас читателите историята към която е ясно, че има лично отношение. Тук е моментът да спомена и страхотния превод на Велин Кръстев, който за мен е уловил духа на книгата и я е превел по наистина добър начин.

Като цяло мога да кажа, че „Там там“ е поредното заглавие от тази година, което ме докосва истински и ще го препоръчвам на всеки, който иска да се потопи в света на едни съвременни градски индианци.