Book Adventure Club

 “The truth is often disgusting, that’s why no one bothers with it any more.”

Тази книга ме привлече напълно случайно, докато бях в Рим. Попаднах на нея в Otherwise - страхотна книжарница, изцяло за книги на английски, точно над площад Навона. Ако сте в Рим, задължително я посетете! Момичето, което работеше там, беше страшно мило и отзивчиво и ми помогна да си избера още три книги от италиански автори, които специално ми препоръча. Но за тях ще ви разкажа в друго ревю.

„A Sociopath’s Guide to a Successful Marriage“ ме привлече първо и единствено със заглавието. Всеки, който ме следи, знае колко много говоря напоследък за „Социопат“ на д-р Патрик Гагни и колко силно ме впечатли тази книга. В мемоарите си тя разказва подробно за пътя си до откриването на диагнозата, за това какво е да живееш със социопатия и едновременно с това да бъдеш интегриран в обществото. Тази книга буквално ми пръсна главата и я препоръчвам на всеки, който се интересува от психология.

Та когато видях криминален роман, в който социопат е главният герой, нямаше как да го пропусна!

Анотация:

В хола ми има труп.

Не съм повикала полицията, защото аз го намушках. Седем пъти. Истината е, че е изненадващо трудно да убиеш някого с кухненски нож за зеленчуци.

Ако се чудите, мъртвецът не е съпругът ми. Да, дразнят ме жалкият ни сексуален живот и пълната му липса на амбиция, но не бих го убила заради това. Поне не още.

В момента имам далеч по-належащи проблеми: да измисля как да вкарам дъщеря си в идеалното училище, да купя мечтания си дом в Хампстед и да се отърва от един труп.

Работата на една жена никога не свършва.

Създала съм перфектния живот - и ще убия, за да го запазя.

И така се случи, че още на връщане към България започнах книгата и докато си дойда вкъщи, ми оставаха само едни 30 страници. Книгата е изключително динамична, интересна и в нея има доста повече от едно убийство. Имаме убийства в миналото, убийства в настоящето и дори планиране на поне още няколко в бъдещето. Ако обичате постоянно нещо да се случва, тук със сигурност няма да скучаете.

Главната ни героиня Лала Рук е социопат в пълния смисъл на думата. Тя изобщо не се интересува от емоциите на хората около себе си. Интересува се единствено от собственото си добруване и от социалния си статус. Лъже, мами, манипулира и е готова да постигне целите си на всяка цена. Буквално минава през трупове и изобщо не се замисля дали трябва да направи нещо, стига то да ѝ помогне да запази живота, който си е изградила.

Тук трябва да поздравя М. К. Оливър, защото очевидно си е написал домашното. От това, което прочетох и в книгата на д-р Патрик Гагни, авторът е хванал доста от типичните особености за социопатите, които тя описва. Те не разчитат емоциите по същия начин, по който ги разчитаме ние, и затова се опитват да разбират хората по други сигнали – по лицата, поведението и реакциите им. А когато не успеят да разберат какво се случва около тях, това може да се превърне в проблем.

Лала постоянно лъже, създава много сложни ситуации и се забърква в собствените си схеми. Тя е коварна, винаги готова да нападне и изобщо не се притеснява да използва хората като инструменти. И точно тук персонажът е доста добре изграден.

Дори начинът, по който говори за децата си, на моменти ми напомняше за неща, които съм чел при д-р Гагни – тя гледна на тях не толкова с обич и грижа, колкото като за нещо, което притежава и което е част от перфектния живот, който се опитва да изгради.

Лала направи толкова коварни неща в книгата, че на моменти направо ме шокираше колко лесно ѝ се отдават. Имаше моменти, в които наистина се замислях: „Добре, един социопат наистина ли би стигнал чак дотук?“ Разбира се, осъзнавам, че все пак говорим за художествена литература, но на моменти Лала просто наистина ми идваше в повече.

И това всъщност е едно от нещата, които ме подразниха в книгата - самата главна героиня. Да, интересна е. Да, различна е. Да, точно тя движи цялата история. Но на моменти поведението ѝ ми идваше прекалено.

М. К. Оливър

Другото, което ме подразни, бяха самите убийства. Разбирам идеята - понякога едно нещастие води до друго, започваш да трупаш грешка върху грешка и вече няма как да спреш. Но тук всичко ми дойде прекалено пресилено. Лала убива хора с лекотата, с която си купува нова маркова рокля. И точно заради това на моменти имах чувството, че чета криминален роман на стероиди. 

Имаше обаче много добри хрумки относно начина, по който Лала постига целите си. Тя е страшно изобретателна и почти винаги успява да хване хората неподготвени. Хареса ми как постоянно измисля нови начини да се измъкне от ситуациите, в които сама се е забъркала.

Честно казано и финалът ме подразни- личи си, че е написан с идеята да има втора част, но ми дойде малко скалъпен и прекалено измислен. Не ме остави с онова усещане за „Еха, това беше страхотно“, което ми се искаше да имам.

И въпреки всичко - книгата ми беше любопитна.

Давам ѝ 3 звезди, основно заради интересния сюжет и заради това, че ако не се вторачваш прекалено в реализма и приемеш, че това е криминален роман на стероиди, книгата върви изключително бързо и наистина ти е любопитно какво ще се случи до края.

А най-интересното е, че въпреки всички неща, които ме подразниха, си признавам, че бих прочел втората част. Просто за да видя в какво още ще успее да се забърка Лала Рук. Понякога и това е знак, че една книга все пак си е свършила работата. 

Автор: Любен Спасов

 „Аз съм ревностна майка и съпруга. Аз съм отдаден терапевт. Аз съм невероятно очарователна и популярна… Но познайте какво? Аз лъжа. Крада. Не изпитвам угризения и чувство за вина. На света няма почти нищо, което да не съм способна да направя. Казвам се Патрик Гагни и съм социопат.“

„Социопат“ се оказа изключително важна книга, която ме накара да се замисля сериозно. Психичното здраве винаги ми е било любопитна тема и за мен беше наистина интересно да „вляза“ в ума на човек, който осъзнава, че е социопат, и през целия си живот се опитва да разбере себе си — своето мислене, емоции и вътрешен свят.

Целта на д-р Патрик Гагни не е само да разбере през какво преминава самата тя, но и да успее да помага на други хора.

Оказва се, че знаем изненадващо малко за социопатите и че много често тяхното поведение и диагноза се бъркат с тези на психопатите — въпреки съществените разлики. Основният въпрос в книгата на Патрик Гание е: какво всъщност означава да си социопат? През цялото време тя търси този отговор, като ни превежда през живота си и подробно описва как сама стига до него.

Книгата е написана увлекателно, с лични примери, случки и диалози, чрез които авторката ясно показва какво има предвид във всяка ситуация. Тя обръща внимание на нещо много важно — че социопатите често са обвинявани в липса на емпатия и чувства, но същевременно и към самите тях рядко се проявява емпатия. Никой не ги пита как се чувстват и какво преживяват.

А истината е, че социопатите могат да обичат, да бъдат част от обществото и да функционират напълно нормално в него — макар и по различен начин. С тази книга Патрик Гание иска да покаже на хората в подобно положение, че не са сами и че могат да намерят разбиране и помощ.

Историята започва от детството ѝ, когато тя осъзнава, че е различна от другите деца — не се интересува от същите неща, не се разстройва, не създава емоционални връзки. Предпочита самотата пред заниманията, които за другите са забавни. Още тогава забелязва и пристъпи на агресия, които трудно контролира — като инцидента със съученичката ѝ.

От ранна възраст тя си задава въпроса: „Какво ми има?“ — но дълго време не намира отговор.

Когато за първи път чува думата „социопат“, тя остава разочарована, защото не намира ясно определение. По-късно, когато се влюбва на 14 години, осъзнава, че е способна на емоции — нещо, което още повече я обърква.

В гимназията се опитва да потиска импулсите си да лъже и краде. Когато разбира как обществото възприема социопатите, започва да си задава важен въпрос:

А някой питал ли ги е как се чувстват?

В колежа получава достъп до повече информация и започва да обсъжда психичните разстройства с преподаватели. Там осъзнава и друг проблем — дори учените често поставят социопатите и психопатите под един знаменател.

Тогава започва и своя „експеримент“ — наблюдава хората, изучава реакциите им, мимиките, жестовете и дори започва да „заема“ поведение, за да разбере по-добре емоциите.

Патрик Гагни

По-късно работи в музикалния бизнес, където се сблъсква с т.нар. „фалшиви социопати“ — хора, които използват термина без да го разбират. Това създава изкривена представа и пречи на истинските социопати да получат разбиране и помощ.

В края на книгата тя вече е дипломиран психотерапевт, има семейство и деца. Един от най-силните моменти е описанието на майчинството ѝ — как първоначално не изпитва желание да гушне детето си, но въпреки това изгражда дълбока, макар и различна, любов към семейството си.

Като единствен минус на книгата, който мога да посоча, е че към финала авторката започва да се повтаря — темата за разликата между психопат и социопат се връща отново и отново. Създава се усещане, че Д-р Патрик Гагни прекалено настоятелно се опитва да обясни и защити позицията си и започва да повтаря едно и също в това свое желание. Това е единственият минус за мен, затова отнемам една звезда и давам крайна оценка 4/5.

Въпреки това книгата определено си заслужава. Тя дава различна гледна точка и ни показва човек, който цял живот се бори със себе си, изучава се и в крайна сметка успява да помогне както на себе си, така и на други като нея.

Автор: Любен Спасов