Book Adventure Club

„Никоя земна сила не е в състояние да затрие духовното богатство на един народ.“

Яни Хаджиянев – Калиакренски

Още в началото на това ревю искам да благодаря на Lemur Books за доверието и жеста, че ми изпратиха предварителна бройка от този роман и имах възможността да го прочета преди да излезе на книжния пазар. За първи път някое издателство ми изпраща такава бройка и си признавам, че ми стана приятно, но се и притеснявах, защото да си кажеш мнението за някоя книга, която все още дори не е на рафтовете в книжарниците, си е отговорно. 

За щастие цялото (книжно) приключение с „Добруджанският феникс“ мина много приятно благодарение на авторката на романа Стефка Станчева. Изключително подготвена от историческа гледна точка, обърнала е внимание на всеки един малък детайл и това само направи четенето на романа за мен едно огромно удоволствие. 

Но преди да ви запозная с моето мнение, накратко ще преразкажа книгата. „Добруджанският феникс“ е романизираната биография на местния журналист, писател и общественик Яни Хаджиянев – Калиакренски. Книгата поставя началото на историческата трилогия „Благословената земя“, която ще ни срещне със силни и забележителни личности, чиито съдби и принос за духовното богатство на нашия народ заслужават да бъдат спасени от забравата на времето.

В своя дебют Стефка Станчева ни разказва подробно живота на Яни Хаджиянев – Калиакренски, който расте, запленен от книгите, музиката и местните легенди. Но сърцето му се разкъсва между желанието да претвори тези истории на белия лист или на театралната сцена и тежестта на вменената му още с раждането отговорност към семейния занаят.

Когато тъмният облак на поредната нова власт надвисва над това райско място, всичко се променя сякаш за миг. И докато силните на деня си прехвърлят изстрадалото парче земя, Яни и неговите връстници учат, влюбват се, изграждат идеалите си и се изправят пред най-страшните години за родината си. Търсейки своята правда и своите причини да продължи напред, Яни открива и най-силното си оръжие – думите.

Най-големият плюс на романа за мен е писането на Стефка Станчева и по-конкретно колко органично е вплела реални исторически личности в сюжета. На страниците на романа срещаме Йордан Йовков, като четем за неговата връзка с този край и дори за неговия спор с Елин Пелин. Срещаме още и Дора Габе, Любен Станчев и ги виждаме в една по-различна светлина от тази, в която ги познаваме. Например аз не знаех, че Дора Габе е преподавала френски, а Любен Станчев е наричан „добруджанския Ботев“. 

Освен тези национално известни личности, тя е вплела в сюжета дейци, кметове, хора от Добруджа, които наистина са съществували, наистина са известни в района и сега получават едно по-широко и национално отразяване за всичко, което са направили както за Добруджа, така и за страната и нашия народ. Много е сладко да четеш бележките под линия на автократа, която тъкмо ни е запознала с някой герой и отдолу ни разяснява кой е и какво е направил и в реалния живот. 

Като цяло, засрамено, трябва да призная, че не бях запознат с подробности с историческите събития в книгата. Това е много важна част от историята на добруджанския край и Яни Хаджиянев – Калиакренски е доста важна личност, която трябва да се помни със своите действия в името на свободата. Книгата я приех като един урок по история, който за пореден път ми показва, че художествената литература също може да бъде обогатяваща и даваща много обща култура, поднесена по един по-лесно смилаем и приятен начин. 

Животът на Яни ми беше много любопитен. Още от детска възраст, когато всъщност осъзнава, че не иска да наследи семейния занаят, а словото и културата са неговия път. След това минем през младежкия му период и желанието му да учи и да се развива. И стигнем до големия журналист, деец, издател, който е достоен за награда заради своите действия в един момент от българската история, когато народът е имал нужда точно от такъв лидер и вдъхновител. 

Стефка Станчева

Отново ще кажа, че Стефка Станчева е много подготвена – през целия сюжет има много бележки под линия, които доуточняват някои неща и тя доста подробно разказва както за живота на Яни, така и за историческите събития около румънското навлизане в българските земи, отношението на властта, трудностите за пресата и свободното изразяване, до мистериозното изчезване на Яни в края на книгата при идването на новата власт. Но подробностите за това ще оставя сами да си ги прочетете. 

Единственият минус, който мога да изтъкна за книгата е, че колкото и да беше добро и увличащо писането, особено в исторически план, ми липсваше … романтика в него. Някак си личната история на Яни не успя да ми въздейства изцяло. Влюбването му в Ружа ми стоеше като кръпка. Не успях да се свържа емоционално с тази част от романа. Да, историческите факти и случки ми бяха любопитни и с нетърпение чаках да видя как ще се развият нещата, но липсата на емоция определено малко ме позагуби. Особено на финала. 

Но като цяло давам много положителна оценка на романа и определено ви препоръчвам да си го закупите и да го прочетете. Той ще бъде в книжарниците от 24 април,  а сега може да го поръчате предварително ТУК.

Автор: Любен Спасов

„Just because something isn’t meant to last a lifetime doesn’t mean it wasn’t meant to be.“

 „One True Loves“, Taylor Jenkins Reid

Много обичам рубриката „Двойна доза“, защото в нея разглеждам две заглавия от един и същи автор и понякога е доста интересно, защото двете сякаш не са написани от един човек. Този път обаче изданието на рубриката е малко по-различно. 

Преди време си купих на английски две книги, които знаех, че ще излязат и на български. Идеята ми беше да ги прочета преди да бъдат преведени, но докато стигна до тях, те вече бяха по книжарниците. Затова сега реших да прочета „Единствени двама“ и „Нашето вечно утре“ едно след друго в оригинал и да ви разкажа дали на мен ми допаднаха. 

„One true loves”/„Единствени двама“ – Тейлър Дженкинс Рийд

Отново много добра Тейлър Дженкинс Рийд. Или поне от гледна точка на писането - както винаги то е изключително увлекателно. Четенето на романа не натоварва и така леко върви, че не усещаш кога стигаш до финала на историята. Но това не е новина - това важи за всяка книга на авторката. Тя просто сякаш слага наркотици между страниците на книгите си.

Но при „One true loves” нямаше как да дам повече от три звезди - много клиширан сюжет, на моменти много тип Hallmark, което мен ме дразнеше изключително много. И въпреки че авторката се обоснова в бележките на финала защо е взела някои творчески решения за сюжета на книгата, пак не мога да ѝ простя тези Hallmark залитания. От Тейлър Дженкинс Рийд очаквам много повече.

Предвидим финал отвсякъде - аз още на 50-тата страница знаех как ще приключи всичко. С това авторката също ме изненада, защото по принцип е царица да извърти сюжета в последния момент, но този път не беше така. Разбира се, това е и от по-ранните ѝ книги и го взимам предвид в мнението си, но чак толкова предвидима никога не е била.

И въпреки това в книгата има много важни и любопитни теми като: „Можем ли да обичаме двама души едновременно?”; „Предателството ли е да започнеш да обичаш нов човек, след като загубиш голямата си любов?”; „Вече не съм на 20 - какво да правя с живота си и трябва ли да променя нещо в него”.

Особено последната тема е много застъпена - хората се променят, порастват. Сменят приоритетите си, нещата, които са им важни. Започват да харесват неща, които допреди не са мислели, че изобщо някога ще харесат. Въпросът в книгата е, ако не си прекарал с някого 3 години и го намериш напълно различен човек, ще го накараш да върне образа, с който си свикнал или ще го оставиш да е свободен и да поеме по новия път, който е избрал, без теб?

И въпреки че определено не е сред любимите ми заглавия от авторката, ви препоръчвам „One true loves”. Това е книга, с която може да разтоварите, да се посмеете, доста да помислите за някои аспекти от живота. А заради прекрасното писане на Тейлър Дженкинс Рийд всичко това ще бъде едно огромно книжно удоволствие за вас.

Още по-хубавата новина за мен е, че имам още непрочетени книги от авторката, така че нямам търпение скоро да прочета нещо друго от нея. Със сигурност обаче ще бъде отново в оригинал, защото изданията на български са покъртителни. Не мога да разбера защо кориците на книгите на Тейлър са такива, но тя определено заслужава по-добри. 

„Tomorrow, and Tomorrow, and Tomorrow“/„Нашето вечно утре“ - Габриел Зевин

Честно казано нито мога да се изкажа негативно за книгата, нито много положително. Някъде по средата съм.

„Нашето вечно утре“ не успя да ми стане супер интересна и любима и да искам да я препоръчвам на всеки. Историята като цяло задържа вниманието ми. Хареса ми да чета за това как се създават игри за конзоли, идеите, които се залагат в тях, колко мислене стои зад всяка една. Личните истории на героите също бяха любопитни. Но самите герои бяха много дразнещи. Особено Сам и Сейди – през повечето време не знаеха какво искат от живота и от партньорството си като цяло. 

Първата част на книгата определено е по-интересна. Виждаме как отношенията между главните герои се развиват от момента, в който са на 12 до това да създадат собствена компания, която да прави игри. В този период им се случват много важни неща, които определят развитието им и ги правят хората, които всъщност са. В тази първа половина на романа ги опознаваме истински, но и това беше момента, в който мен ме подразниха като персонажи, защото не са мой тип хора. И Сам и Сейди определено имаха недостатъчна емоционална интелигентност и дори като станаха големи хора с бизнес се държаха като тийнейджъри. Но определено развитието на тяхното приятелство е доста любопитно за наблюдение.  

Като цяло книгата за мен е средна редна – сигурно след няколко месеца ще запомня само, че става въпрос за книга с игри. Хареса ми и смислът зад корицата и заглавието - това също ще запомня! 3 искрени звезди.

Автор: Любен Спасов

„Пчелите бяха търпеливи с него: чакаха го години наред да придобие необходимото, за да осъществи пътуването с тях. В края на пътя чакаше нещо важно, нещо, което те винаги се бяха опитвали да споделят с него, да му го разкрият. 

Скоро щеше да види. Скоро щеше да разбере.“

Ако трябва да бъда честен, бях много предyбеден към „Шепотът на пчелите“ от София Сеговия. Мислех, че ще е от онези заглавия, които са написани претенциозно, с много арт метафори, които освен да ме отегчат, няма как да ми повлияят по друг начин.  Всички около мен ми казаха, че изобщо не съм прав и че трябва да дам шанс на книгата. Към днешна дата се радвам, че ги послушах. 

„Шепотът на пчелите“ се оказа една магия, която ме завладя още със своето начало и не ме пусна до финала на историята. В нея се преплитат много теми, които съдържат в себе си послания както за отделния индивид, така и за човечеството като цяло. 

В тази своя история София Сеговия ни запознава със Симонопио – изоставено бебе, намерено из хълмовете от старата бавачка нана Роха. Любопитното е, че Симонопио пристига покрит с жива пелена от пчели – нещо, за което ще бъде обсъждан и осъждан от някои хора през целия си живот. Пчелите ще го придружават и ще му помогнат да промени историята на семейството, което го е приелo, но и на целия регион. Преди това той трябва да се изправи пред страховете си и да надвие врага и заплахите, който го дебнат.

Един от най-големите плюсове на книгата според мен е, че действието в нея се развива на фона на Мексиканската революция и Испанския грип. Обичам, когато книгите засягат реални исторически събития, които ние можем да разгледаме в наши дни. Ситуацията около испанския грип например много ми напомни на епидемията от COVID-19 и ми показа, за пореден път, как през определени периоди, историята се повтаря. 

И въпреки че историческите събития до голяма степен определят хода на сюжета в „Шепотът на пчелите“, за мен книгата засяга много важни общочовешки теми. В нея може да се прочете много за майчината, бащината и най-вече братската обич, за която няма невъзможни неща.  За любовта в най-чистата и искрена форма. За подкрепата, от която винаги имаме нужда. За свободата, която ти дава природата и как понякога е хубаво да се вслушваме в нейния шепот и напътствия. 

Разбира се и в тази история не можем да се измъкнем от лошотията на хората. Злобата, завистта, алчността са емоции, които са ни присъщи и в историята на семейство Моралес за жалост я има в изобилие, което води и до развой на събитията, който въпреки че очаквах, все пак успя да разбие сърцето ми. 

Въпреки всичко, за мен, „Шепотът на пчелите“ е светла книга. Въпреки че по-голямата част от действието се развива на фона на пандемия, изпълнена с много трупове и ужасни картини. Въпреки своя финал. Въпреки всички лоши хора, които се навъртат около семейството и по-скоро около Симонопио. Точно заради него и неговите пчели обаче аз виждам светлината в тази история. Хубавото. Онова, което ни кара да бъдем по-добри, въпреки заобикалящата ни среда. Има доза магически реализъм в книгата, който те кара да се чувстваш на ръба отново това каква точно книга четеш в момента – фантастика или пък не? Но точно тази малка доза, те кара да заобичаш историята и по-конкретно Симонопио. Той е един от най-любимите ми литературни герои, а сцените с него не исках да имат край. Исках още да го опознавам и да наблюдавам как разсъждава в дадени ситуации. Какво още могат да направят заедно с неговите пчели. 

София Сеговия

„Шепотът на пчелите“ е и книга за суеверия. Суеверия, които те тласкат да стигнеш до крайности и те карат да загубиш връзка с реалния свят. Суеверия, които могат да те доведат до ръба и да заклеймиш едно момче, което с нищо не ти е навредило. Суеверия, които зараждат в теб злото и примесени със злоба и завист, те карат да извършиш немислимото. 

Най-хубавото от цялата книга обаче е писането на София Сеговия. Тази жена така ме омагьоса, така ми завъртя главата, че не исках да затварям книгата, независимо в какъв час я отварях. Изключително сладкодумна, тя знае как да разказва истории и знае как да ги поддържа живи до последното изречение. 

Накратко мога да кажа, че тази книга заслужава всяка секунда, която ще ѝ отделите. Радвам се, че заради моята предубеденост не я оставих за по-късен етап, а я прочетох сега. Имах нужда от това писане, от тази история. Имах нужда от Симонопио и неговите пчели. 

Автор: Любен Спасов

„Това са моите спомени. Раните зарастват. Любовта е вечна. Ние оставаме“

Искам да прочета „Славея“ от Кристин Хана още от 2018 година. Моята приятелка Кая, която вие познавате от Book Adventure Club Podcast, ми нахвали много книгата и аз още тогава си казах, че трябва да видя за какво става въпрос. Но отлагах ли, отлагах и … то стана 2024 година. На всички четящи хора този феномен ни е ясен! 

След прекрасното ревю на Кайчето и още много положителни мнения за книгата, през годините срещнах и много отрицателни. Много хора говорят за „дупки“ в сюжета, нелогични описания и разпилян стил на писане. Включително 2 дни преди да започна романа, видях мнение на една дама в Goodreads, която бе дала 1 звезда на книгата и я заклейми като „загуба на време“. 

„Славея“ е много четена и популярна книга и такива полюсни мнения са напълно нормални. Но това само подклаждаше желанието ми да се сблъскам с историята на Кристин Хана. И честно да ви кажа – изобщо не съжалявам. 

Книгата ни отвежда във Франция през 1939 година и ни запознава с две сестри – Виан и Изабел. Те са много различни и невинаги са били близки, но обстоятелствата вече са променени. Виан е щастлива с живота си във френската провинция със съпруга си Антоан и тяхната дъщеря. Когато избухва Втората световна война, мъжът й е изпратен на фронта и тя остава сама.

Изабел е непокорно осемнайсетгодишно момиче, търсеща своето място в живота с безразсъдната страст на младостта. Сред хаоса в началото на войната тя среща парижанина Гаетан и се влюбва така, както е присъщо само на младите – с цялото си сърце и душа. Той си тръгва и любовта остава на заден план в живота на Изабел. Тя се присъединява към Съпротивата, рискувайки живота си, за да спасява другите.

Най-важният въпрос и за двете сестри е: Колко далеч могат да стигнат, за да оцелеят? Какви саможертви са готови да направят, за да защитят хората, които обичат?

Отговорите на тези въпроси намираме сред страниците на „Славея“. Честно казано тази кратка анотация не може да опише цялата болка и страдание, което е поместено в историята на сестрите. Всички ние сме прочели много книги за Втората световна война, но честно казано всеки път като чета някое заглавие за този период и си припомня всички зверства, които са се случвали, сърцето ми се разбива наново и преживява всяка една история – независимо художествена или реална. 

И въпреки че историята на „Славея“ е фикция, то тя е била реалност за много хора по това време. Колкото и да се различни Виан и Избаел и двете се борят изключително много през цялото време и дадоха своите жертви, които белязват за цял живот. По време на война жените остават на заден план, но в тази история те са на фокус и ни се показва колко смели всъщност са били и как с цел да запазят семействата си или да помогнат на близък, определено не са чакали безучастно мъжете да се върнат от фронта. 

Преживях всяка една мъка и на двете сестри, вълнувах се когато всяка една от тях поемаше някоя опасна задача, с която искаха да помогнат на някого. Определено на моменти Изабел ми идваше прекалено напориста, импулсивна, необмисляща държанието си и какво говори. Въпреки това обаче смела е най-малкото, което може да се каже за нея.

Виан бе по-симатичният ми персонаж. Тя е повече мой тип човек и преминаването ѝ през всяка трудност в тази война го показва. Децата също са доста добре изградени герои, които придават на историята още емоция и понякога задаваха посоката на развитие на сюжета. 

Кристин Хана

Може би наистина авторката има някои пропуски и в писането си е забравяла как е описала някоя ситуация или герой 10 страници по-рано. Но на емоционално ниво тази книга ми подейства много и нямаше как да ѝ дам по-малко от 4 звезди  в Goodreads. Щом след като прочетох книгата, на другия ден героите ми липсваха и усещах, че имах нуждата да чета още за тях, значи Кристин Хана си е свършила работата и ме е накрала да се привържа към историята и героите ѝ.

Със сигурност мога да кажа, че българската корица на книгата подвежда – като я гледаш си мислиш, че ще се сблъскаш с някоя любовна история, по време на война, която по-скоро ще бъде за фон. Че има любов в романа – има. Блика от страниците му. Но определено ни разказва за пореден път тежката история на Втората световна война и за съдбата на тези, които са я преживели. Или пък не. 

Автор: Любен Спасов

„В края на краищата почти никой друг на света не би могъл да разбере как една жена на крехка възраст от 28 години е била способна хладнокръвно да убие шестима души от собственото си семейство. А след това весело да продължи живота си, без никакви угризения.“

„Как да убиеш семейство си“ е книга, която очаквам от много дълго време. Бях си я харесал още като излезе на английски, но когато от издателство „Сиела“ обявиха, че ще я издават на български, реших да я зачакам. Още по-иронично се получи, че това бе част от моя коледен подарък от моето семейство. Спокойно, никой от тях не е пострадал след прочита на тази книга. 

Въпреки че очаквах нещо друго, сюжетът на романа от Бела Маки бе доста любопитен. В него се запознаваме с 28-годишната жена Грейс, която е имала години, за да планира своето отмъщение към … баща си.  След смъртта на майка ѝ целият ѝ живот е бил посветен на това да накара човека, който я е изоставил още преди да се е родила, да си получи заслуженото. А с него и всичките му роднини, които, за щастие, са ужасни хора. 

Тя самата ни разказва своята история, но го прави от затвора. Любопитното е, че тя е там за убийство, което не е извършила. Да, тя убива 6 от членовете на семейството на баща си, но не влиза в затвора за никое от тях. И докато води дневник за всичко, което е направила, тя разказва цялата си история – от раждането до категоричното решение да убие баща си. 

Като цяло книгата ми допадна, но не мога да кажа, че съм влюбен в историята. Определено идеята е оригинална. Имаме си работа с изявен психопат, който е наранен и нищо на света не може да го накара да размисли да извърши всички убийства, които си е наумил. Някои са леки, друго по-брутални, но всички се случват. Дори когато имаше наченки да започне да харесва жертвата си, в Грейс нямаше доза на разкаяние. Тя следваше плана си педантично и беше убедена, че прави най-правилното нещо на света.  

Личната история на майка ѝ и това, което всъщност се е случило с междъ тях с баща ѝ, също беше трогващо. Дали е достатъчна причина да избиеш толкова много хора е под въпрос, но наистина той няма да вземе награда за баща на годината в нито един момент. Хареса ми и подробното описание на живота на Грейс – взаимоотношенията, които гради през годините и как тази нейна фикция за отмъщение влияе на всеки един аспект от него. От момента, в който прочита едно писмо от майка си, тя концентрира цялата си енергия в това да отмъсти, което пречи на преценката ѝ за много неща. 

Хареса ми и финалът на книгата – не го очаквах и определено ме изненада. Не ми падна ченето, но наистина беше plot twist, който не ми беше минал през ума докато четях книгата. Леееко стои като изсмукан от пръстите, но пък има едно намигване, от което може да се направи втора книга за Грейс и по-специално за последиците от изборите ѝ. 

Бела Маки

Освен, че ми липсваше нещо в сюжета и не можа да ме впечатли кой знае колко, най-дразнещото нещо в книгата бе самата Грейс. В нейния образ са събрани много качества, които аз не харесвам в хората. Тя е доста ограничена – когато не разбира нещо, веднага е готова да го осъди и да намери най-грозния епитет, с който да го опише. Надменна, хейтър, готова да оплюе всичко и да се надсмее на най-нормални навици и избори на хората около нея. Освен изявен психопат, тя е дразнеща личност, която не може да бъде истински приятел и човек, на когото може да разчиташ в труден момент. Тя е завистлива, винаги гледаща живота на другите, които са недостойни в своите избори – независимо дали става въпрос за житейски такива или пък за любовен аспект. 

Може би и това е причината да не харесам книгата чак толкова, защото в нея има много мисли на Грейс, тъй като е под формата на дневник и цялото четене беше, все едно да седнеш да пиеш кафе с най-дразнещия колега на работа. Неприятно, дълго и конфузно. 

Но, като цяло „Как да убиеш семейство си“ ми беше приятна за четене и ви я препоръчвам, ако искате да разпуснете с някоя по-лека криминална книжка. 

Автор: Любен Спасов

„Основната цел на тази книга е да ви помогне – без значение кой сте и защо – да съхраните енергията си за неща, по-важни от справянето с хора и явления, които само усложняват живота ви.“

От 2020 година не спирам да хваля „Заобиколени от идиоти“ на Томас Ериксон. Още тогава заявих, че за мен това е най-полезната книга за самопомощ, която съм чел. В този период книгата ми помогна в отношенията ми с една колежка и успя да ме накара да погледна нещата през нейната призма, и съответно да заровим томахавките, което позволи на работния процес да продължи гладко и без проблеми. 

Накратко в „Заобиколени от идиоти“ Томас Ериксон разделя хората на 4 цвята, като всеки един от тях носи различни типове характер, поведение и като цяло мислене към живота. Повече може да видите в ревюто ми за книгата ТУК. 

Когато разбрах, че от „Хермес“ ще издадат нова книга от автора, честно казано се чувствах сякаш чакам нов албум от любим изпълнител. Нямах търпение да видя дали по някакъв начин ще надгради написаното в „Заобиколени от идиоти“ и дали ще ми каже нещо ново, което отново да ми бъде полезно. 

Ами със „Заобиколени от енергийни вампири“ Томас Ериксон ме направи от читател, който хареса първата му книга, в негов верен и истински фен. Книгата е безумно добра, точна, но отново ми бе и полезна – този път, благодарение на написаното, успях да си направя една самоанализа за ситуация, в която бях попаднал и човек, който не можех да разбера. Помогна ми да му „простя“ и просто да се радвам, че взех правилното решение и той вече не е част от моя живот. 

Все пак това е и смисълът на тази книга. В „Заобиколени от енергийни вампири“ се разглеждат различните типове енергийни вампири и как да ги познаем, да се научим да ги избягваме, да се спасим от тяхното присъствие или ако това е невъзможно, поне да се опитаме да се сработим с тях. Разликата със „Заобиколени от идиоти“ е, че разглеждаме как 4-те цвята реагират на въпросния тип енергиен вампир, какво ги дразни в него, колко точно ги изтощава и има съвети как всеки един цвят може да се справи с него. 

Честно казано малко е стряскаща тезата на автора, че всеки един от нас може да е енергиен вампир за някой друг – не може всеки да ни харесва и да се зарежда положително от нашата личност. Но в книгата той е отделил няколко случая, които се открояват и са типични поведения за хора, с които след като общувате се чувствате като прегазени от валяк. 

Преди да продължа с ревюто само искам да наблегна, че самият Томас Ериксон казва, че всичко написано в тази книга не може да е общовалидно. Хората сме различни и всеки има свои мисли, чувства, емоции и не може да се каже, че разпределянето на 4-те цвята и попадането ви в някоя от категориите, отговоря на 100% на вас. Той самия казва, че много често хората са смесица от различни цветове, а не са само един. Същото важи и за описанието на различните типове енергийни вампири. Но по мое мнение Томас Ериксон е много добър в определянето на хората и след като си направите теста и видите кой цвят сте, след това в около 90% от нещата, които той описва за този цвят, ще намерите себе си. 

В „Заобиколени от енергийни вампири“ той ни запознава с няколко типа: 

- Перфекционистът;

- Кралицата на драмата; 

- Порасналият хулиган; 

- Пасивно-агресивният; 

- Вечната жертва; 

- Нарцисът; 

- И няколко не толкова сериозни, но ужасно дразнещи типа. 

И не си мислете, че по тези наименования може да познаете всеки един тип какъв е – Томас Ериксон така задълбава в темата, че ще ви изненада с това как във всеки един тип енергиен вампир, колко комплексни качества има. 

Аз лично много съм се смял с книгата, защото Томас Ериксон пише забавно, закачливо, с много голяма доза чувство за хумор. Тук той ме спечели още с първите страници, защото в началото описва тип енергиен вампир, с който си имах работа прекалено дълго време и толкова коректно е описал поведението му, че буквално останах без думи. А когато започва да описва жълтият цвят хора, на които аз съм горд представител, как реагират на този тип енергиен вампир, искрено се смях, защото сякаш авторът ме е наблюдавал отнякъде с камера и е записвал всички мои действия и мисли. Описва нашите взаимоотношения толкова добре, че всъщност се замислих какво голямо клише сме били. Или просто това си е човешка психология. 

Любопитен факт е, че не навсякъде в света се използва терминът „енергиен вампир“ – в Швеция например на този тип хора им казват „енергиен крадец“, което е подобно и има доста смисъл в него. 

Аз лично смятам, че както „Заобиколени от идиоти“, така и „Заобиколени от енергийни вампири“ ще са много полезни за някой мениджър на екип в работна среда, защото ще знае как да комбинира своите служители, за да бъдат най-ефикасни в екипната си работа. Също така, ако някой влияе лошо на екипа, ще знае как да се справи с него. 

И за да не стане прекалено дълго това ревю, спирам дотук. Съветът, който мога да ви дам за финал е един – отидете до най-близката книжарница и си купете тази книга. Веднага. Според мен ще намерите много полезни неща за своята работна среда, но и за личните ви отношения с хората. 

Автор:  Любен Спасов

„Любовта е място, на което винаги можем да се върнем. Тя ще ни чака.“

Из „Място за щастие“, Емили Хенри

За тази статия съчетавам полезното с приятното и в нея ви представям мнението си за 6 книги от „Софтпрес“, които хванаха читателското ми око в последните месеци. Това книжно приключение се оказа много вдъхновяващо, разнообразно и приятно. Нито едно от шестте заглавия не ме разочарова и не съжалявам, че отделих време за прочита на всяко едно от тях. Надявам се статията да ви хареса и да ви е полезна, ако се чудите какво да четете в момента. 

„Трето царство“ от Костадина Костова

Снимка: Невена Рикова

Тази книга искам да я прочета още откакто излезе и все не намирах време. Оказа се, че е било грешка да я отлагам. Костадина Костова ме пренесе в миналото, по времето на Фердинанд, Мария Луиза и Стамболов, което е преплитало в себе си противоположности – както политически, така и лични. Историята ни запознава с четири личности, които търсят любовта, намират я, но за жалост изглежда, че не им е писано да я изживеят. Личности, всяка от които носи със себе си своето минало, неизживени мечти, болки. Личности, които са способни да жертват всичко в името на любовта. 

„Трето царство“ ми започна много бавно. Даже се притесних дали изобщо книгата ще ми допадне. Докато авторката ни въвлича в историята и нейните герои, мина известно време докато „захапя“ и ми стане интересно. Но след това … се влюбих в историята. Съдбите на Вера, Яница, Страхил и Гавраил ме вълнуваха много и тръпнех да видя как ще се развият и какво ще се случи с тях. Костадина Костова е изградила плътни герои, които сякаш наистина са съществували и аз лично ги приемах за исторически личности, а не за фикция. 

Оказа се, че това бавно въвеждане е било нужно, защото имаме да се запознаем с много герои, истории, случки, както от настоящето, така и от миналото. В цялата книга постоянно има едно пътуване във времето, което само допълваше историята и тя като пъзел се нареждаше пред очите ми. Всяко едно връщане към миналото бе важно да разберем поведението на героите в настоящето. 

За мен в романа има много добър баланс между любовната история и политическата. Определено любовта преобладава, но в основата си „Трето царство“ може да се нарече един много добър исторически роман. Изключително любопитни ми бяха сцените с Княгиня Мария Луиза, до толкова, че чак стигнах до ровене в интернет, за да запълня липсите си в знанията ми за нея. 

Най-хубавото нещо в книгата е писането на Костадина Костова. Много лирично, особено в любовната част. Прекрасни метафори и много си личи как е мислила всяка една дума да бъде на най-точното място в най-точния момент. А финалът на книгата, въпреки че за мен е доста тъжен, беше изключително логичен и показва как понякога трябва да взимаме тежки, но правилни решения. 

Единственото нещо, което не ми допадна в книгата е, че на моменти действието ми беше с една идея по-бавно за моя вкус. Но това определено се преживява. За финал: страхотен дебют за Костадина Костова. Препоръчвам. 

„Място за щастие“ от Емили Хенри

Не мога да повярвам всъщност колко много ми хареса тази книга. Да, четох „Срещи по време на ваканция“ и ми допадна, но „Място за щастие“ е класи над нея. Тук Емили Хенри се е развихрила и ни представя една вълнуваща история, която носи класическия чар на любовния роман, преплетен със сериозни теми. 

За мен „Място за щастие“ разглежда основно три сюжетни линии. Едната, разбира се, е любовните взаимоотношения между Хариет и Уин, които след дълга и страстна връзка решават внезапно да прекратят отношенията си. Нещата се влошават, когато трябва да се преструват, че всичко е наред пред приятелите си за цяла седмица, на традиционната ваканция, която групата си прави. През тази една седмица обаче се вижда как двамата имат много неизговорени неща, които им тежат. Отношенията им са пример как в една връзка, независимо любовна или приятелска, не трябва нещата да се премълчават, а напротив – да се говори, ако има нещо, да обсъждаме как се чувстваме и ако някой от нас има някакъв психически проблем да се опитаме да му помогнем. Споделянето е много важно в човешките отношения, а когато има неизказани неща, човешкият ум е способен да си създаде такива сценарии, че и най-изкусният писател не може да създаде такава история в главата си.

Другата основна линия в романа е за приятелството. Онова приятелство, което се заражда заради намесата на външна сила, но става толкова силно, че остава за цял живот. Приятелство, което устоява на всички промени, натоварени графици и живеене на различни места. Става дума за онези приятели, които са по-близки и от семейство и можеш да им кажеш всичко, което си поискаш. Приятели, които се превръщат в твоето щастливо място и чрез тях бягаш от реалността, която те застига. 

Харесва ми, че Емили Хенри говори и за сериозни теми в книгата, като депресиите и как да се справим с тях. Въпреки че не е основната тема в романа, а по-скоро се споменава бегло, е важно, че изобщо се говори за този проблем. Особено, когато в книгата в депресия е мъжът, който по принцип се вкарва в клишето, че трябва да е силен и да не показва никаква слабост и емоции. 

Най-хубавото в романа е, че се чете леко, бързо и не натоварва. Даже по-скоро те кара да искаш и още, и още, и да не можеш да я затвориш докато не я приключиш. Поне с мен се случи точно това. Взимам ѝ една звезда в оценката, защото към финала малко нещата ми станаха прекалено лигави, което за жанра си е супер, но просто не е моето нещо. Но като цяло – искрени 4 звезди от мен. Препоръчвам!  

„Ловът“ от Луси Фоли

„Ловът“ ми дойде изключително логично четиво след „Място за щастие“. Може би ще ме попитате защо? Ами, защото и тук става въпрос за група приятели, които се познават от университета, обичат да прекарват заедно ваканциите си, за да си припомнят старите времена, но е минало много време и усещат, че нещата са се променили. И двете компании имат тайни, които пазят помежду си, само че в „Ловът“ са много по-тъмни и всичко завършва много по-трагично. 

Книгата на Луси Фоли много ми допадна. Класически трилър, който се чете много бързо, действието е динамично, както аз обичам и определено не натоварва. Самият стил на авторката е лек и те кара да прелистваш страниците много оживено, за да разбереш какво ще се случи. Много ми хареса, че в този роман, има момент, в който не търсим само кой е убиецът, но и кой е жертвата. И ако второто се подразбира много бързо, то първото може и да затрудни някой. Въпреки че има доста издайнически моменти за самоличността на човека в групата, който е готов да убива, въпреки че изпитва огромна любов към жертвата.

Финалът ми хареса – беше ми логичен и добре отигран. Също така ми харесаха и допълнителните истории на героите, които са извън групата приятели, защото те донесоха допълнителни объркващи ситуации, но в същото време си имаха свой сюжет, който също бе любопитно да се проследи. 

Като цяло препоръчвам „Ловът“ – доста приятно трилърче, подходящо за разпускане през някой уикенд или дори на плажа, въпреки зимната тематика. 

„Шах и мат“ от Али Хейзълууд

Книгата е доста приятна и интересна. Според мен е тийн версията на „Дамски гамбит” и също като нея, в „Шах и мат” ни се показва, че шахът може да е готина и вълнуваща игра. Разбира се, имаме и задълбаване по темата за сексизма в шаха, политиката намесена в него, сложните отношения между играчите и федерацията. 

В книгата са застегнати и много емоционални моменти - като това как нашата главна героиня Малори трябва да се грижи за своето семейство, да мисли за прехраната и за всички останали подробности. Нолан също има интересна съдба, свързана със семейни травми, които са му повлияли на живота като цяло. Хареса ми, че Нолан като персонаж е доста зрял в постъпките и мисленето си и по този начин имаше хубав баланс с не толкова зрялото поведение на Малори. 

Останалите герои също се включиха в сюжета с интересни истории около себе си, особено Дафне, която е моят любим персонаж е книгата. 

Само да вметна, че Али Хейзълууд пише много закачливо и имаше няколко забавни момента, които ме накараха буквално да се смея с глас. Особено в общуването между трите сестри Грийнлиф имаше много сполучливи закачки.  

Най-големият ми проблем с романа се оказа самата Малори. По-дразнещ персонаж в книга скоро не бях срещал. В един момент наистина се държи супер отговорно, но в следващия е разглезена лигла, която не знае какво иска и вместо да приеме някои истини за живота си, се държи отвратително с хора, които искат да ѝ помогнат. И не само, че се държи супер дразнещо,но буквално е готова да съсипе отношенията си и имиджа на тези хора, заради недорасло отношение, което граничи с лигав егоизъм. Много ме изнерви. Особено към финала на книгата, не можех да я понасям. 

Като цяло - препоръчвам „Шах и мат” - приятна книжка, която ще ви разсее от натоварения ден или пък ще ви задоволи спортното любопитство и ще ви накара да се влюбите в шаха.

„Мъртвите романтици“ от Ашли Постън

Много свеж, добре написан и лесно четим роман. Насладих му се изключително много. Историята ме погълна, авторката успява да те накара да се влюбиш в героите и още на 30-та страница да си влязъл до такава степен във филма, че да не искаш да излизаш от него. Толкова добре е написана книгата, че дори паранормалният момент в нея не ме дразнеше.

В романа присъстват темите за истинската любов и съществува ли тя изобщо, предателството от най-близкия човек, вярата в себе си, завръщането към истинското си аз, преодоляване на стари травми. Това, което мен ми беше любопитно е, че имаше и линия за това какво е книгоиздаването отвътре – как работи едно издателство, какво е да си редактор, как той си общува с авторите, сроковете, които трябва да се спазват.  

Почти до финала книгата си вървеше към едни искрени и много здрави 5 звезди, но точно в последните страници стана прекалено лигаво, конфузно, нагласено. Абе .. авторката го е претупала и уби изцяло положителното ми книжно преживяване. И въпреки че си беше предвидима, книгата наистина те увлича, а по-мрачното заглавие всъщност е просто една закачлива метафора - всъщност това е книга за надеждата, за вярата в истинската любов и как не трябва да спираш да я търсиш. 

Като цяло ще препоръчвам много силно тази книга занапред. Заслужава си прочита на 100%!

„Намисли си число“ от Джон Вердън

Стандартна криминална история, в която на мен ми бе по-любопитна психологическата част, а не толкова убийството. В „Намисли си число“ Джон Вердън ни запознава с Дейв Гърни и неговия приятел Марк, който отваря пощенската си кутия и намира два плика. В единия пише: "Искам да видиш колко добре те познавам. Намисли си число от 1 до 1000 и отвори другия плик!". Марк си намисля 658, отваря другия плик и се вцепенява от написаното там – "Знаех, че ще избереш 658".

Убиецът познава всяка от жертвите си изключително добре – всяка мръсна тайна, всеки извършен грях, всеки мъничък порок, на който се отдават хората. Последователен и безмилостен, той хвърля в ужас и целия град и централата на полицейското управление.

Убиецът обаче прави една-единствена грешка – не е предвидил появата на детектив Дейв Гърни, който с нестандартното си мислене е заловил десетки серийни убийци.

Идеята на книгата като цяло не е лоша - беше ми интересно да разбера как убиецът познава числото, което жертвите му си намислят и какъв ще бъде следващият му ход. Мистерията в книгата е главен герой през цялото време и е буквално да последната страница. Убиецът тук е много педантичен и изпипва всяко свое движение, което като читател много ми допадна, защото причината да убива не беше, просто защото е психопат, а зад неговите действия се криеше стара психическа травма, която е повлияла на целия му живот и го е тласнала към ужасните му действия в наши дни. 

Интересна линия беше и личният живот на Дейв Гърни, която постепенно се разкриваше и бавно го опознавахме. Отношенията с жена му, загубите, които е преживял, сблъскването му с жестокостите на съдбата .. всичко това са го направили известният детектив, за който всички говорят и знаят. 

Но поради някаква причина не успях да се развълнувам за тази книга кой знае колко. Да се „зарибя” и да не мога да спра да я чета, докато не науча истината. Хем ми беше любопитно, хем някак си не ми беше толкова интересно, колкото при други криминални книги. Това бе първата ми среща с Джон Вердън, но не съм сигурен дали скоро ще се срещнем пак. 

Автор: Любен Спасов

„I don’t know who I am without him. 

Maybe it’s time to find out.”

Точно преди една година изчетох и четирите излезли части на „Heartstopper” след като изгледах сериала и жестоко ми хареса историята на Ник и Чарли. Тогава включих ревюто в рубриката „На кино с книга“, защото освен за комикса, говорих и подробно за неговата филмирана версия. 

Сега обръщам отделно внимание на новата пета част от историята, която освен невинната любов между двама тийнейджъри отново поставя на фокус важни теми като анорексията, самонараняването, възстановяването след тежка психическа травма, дилемите за бъдещето и силата да избереш себе си пред другите.  

Петата част от поредицата „Heartstopper” наистина ми допадна. Освен, че отношенията между Ник и Чарли са поставени под първото си по-сериозно изпитание, а именно  връзка от разстояние, то отново имаме и много важни теми заложени в сюжета. Както съм казвал и в мнението си за предните части, Алис Осмън във всяка една от тях набляга на много проблеми, с които се сблъскват с тийнейджърите и петата част не прави изключение.

В нея отново се набляга на проблема с анорексията и самонараняването. Само че този път сме свидетели как, дори когато се преодолеят тези проблеми,  последствията за жертвата си остават и имат отражение - най-вече в ниско самочувствие, в несигурност в себе си, в постоянно критикуване на външния си вид. Има един страх да се отпуснеш дори пред най-близкия ти човек и несигурност в това как изглеждаш, което води до опасност от нови депресии и нездравословно прекомерно себебичуване. Хареса ми линията с майката на Чарли, която не иска да се държи с него като с малко дете, но все още се страхува да го пусне да прави каквото иска с живота си, защото я е страх за психичното му здраве. И въпреки че в една от сцените може да бъде осъдена за държанието си към него, то в следващия момент разбираме, че е просто загрижен родител, който не иска детето му отново да страда. 

Друга тема, която се засяга в тази част е избирането на университет и изобщо плануването на бъдещето, когато си на 18 и трябва да направиш първите си по-сериозни избори. Всеки тийнейджър е изпадал в тази дилема – какво иска да учи, къде, дали може да се справи, достатъчно умен ли е да го приемат в желаното учебно заведение. Алис Осмън умее да накара читателя да се постави на място на героите и смятам, че тази част от историята би била полезна за някой, който в момента се намира в този период от живота си. 

Също полезна част от историята е за „първия път“ при тийнейджърите и всички въпроси, които витаят около това. Според мен книгата няма да може да бъде като наръчник за тийнейджърите, но определено може да е катализатор за някои от читателите да потърсят разговор дали с родител, учител или някой много добър приятел. 

И отново – „Heartstopper” е една много мила, сладка история, която ми е ясно, че дразни много хора, но всъщност негативните коментари идват от това, че не са запознати със сюжета на книгата и всички важни теми, които се вплитат в него. Всяка една книга обръща внимание на психичното здраве, различните хранителни разстройства, които често са признак на неприемане и дори омраза към собствената си личност.  Отделно имаме интересен сюжет, който е доста невинен, със сладки герои, които просто ни разказват своята история и проблеми, с които се сблъскват. 

Тук е момента да кажа, че аз четох книгата на английски, но от Orange Books я издадоха на български, така че ако не сте я прочели още, можете да се сдобиете с бройка в най-близката книжарница. 

Отделно споменавам и страхотния сериал по комиксите, на който всеки сезон си го чакам с нетърпение. 

Автор: Любен Спасов

„Щастието е избор, който понякога изисква усилие, а за него беше крайно време да го направи.“

Всеки, който следи блога редовно знае какво направих миналата година. И не, това не е признание в стил някой хорър филм, а просто по-интересен начин да ви припомня, че за 70 дни в началото на 2023 прочетох всички 6, излезли до онзи момент, части на поредицата за Корморан Страйк от Робърт Галбрейт, който всъщност е Дж. К. Роулинг. 

Влюбих се в поредицата и изобщо не съжалявам, че инвестирах 70 дни, в които четях само това. Дж.К не е загубила изобщо усета си за писане и ме запозна с нови герои и свят, които заобичах. И така станах част от феновете, които очакват следващата част с всички останали и тръпнех да видя какво ми е подготвила Дж.К.

С излизането на „Отприщен гроб“ на английски език видях, че повечето фенове са много доволни и дават по 5 звезди на книгата в Goodreads. Това вдигна очакванията ми още повече. И да ви кажа – не съм разочарован и грам. 

Седмата книга от поредицата е пленяваща, буквално те засмуква във водовъртежа от събития, хора и съдби и всяка една малка подробност, която в даден момент може да ти се стори ненужна, накрая намира своя отговор. 

Накратко в „Отприщен гроб“ се запознаваме с разтревожен баща, чийто син аутист се е присъединил към Универсалната хуманитарна църква, религиозна общност, обитаваща изолиран кът в Източна Англия. Зад благовидната маска на благотворителност и борба в името на един по-добър свят прозират финансови изнудвания, унизително третиране на последователите, физическо и сексуално насилие, необясними смъртни случаи. За да спаси момчето, бащата се обръща към Корморан Страйк и Робин, която прониква в средите на Църквата и заживява инкогнито сред членовете ѝ. Ала тя не е подготвена за дебнещите рискове и за жертвите, които ще ѝ струва това начинание.

Постер от сериала, който в момента може да гледате в HBO Max.

От всичките седем части „Отприщен гроб“ ми беше най-бавна и трудна за четене. И не, защото не ми бе интересна, а защото искрено ме притесняваше. Знам, че говорим за фикция и художествена литература, но сектите са нещо много реално и тяхната идея винаги много ме е стресирала. Начинът по който те функционират и как успяват да повлияят на човешката психика винаги ми е бил много плашещ. Има много примери как здрави, адекватни и интелигентни хора попадат в този капан и не могат да излязат независимо колко рационално мислене са имали преди това. Някак си, когато влязат в такова затворено общество, мирогледът им се сменя, възприятията за света също, а тези, които боравят с инструментите за тази манипулация са толкова добри, че ти не се усещаш кога си въвлечен. 

Това описва и Дж. К в „Отприщен гроб“ – как една църква, чиито принципи и морал се уповават на религията, доброто и жаждата за световна справедливост, манипулират хората и ги карат да влязат в техните среди, за да може после да им взимат парите, да ги карат да извършват къртовски труд, да бъдат наказвани варварски, ако не се подчиняват, да ги отделят от семействата им. А, когато наяве излизат и множество сексуални насилия и трафик на бебета, нещата стават още по-зле. Много силно се притеснявах и за самата Робин като персонаж, защото през различните части от поредицата тя много пострада и не ми се мислеше какво може да ѝ се случи сега. 

Тъй като 2024 е десетата юбилейна година от стартирането на поредицата, Дж. К. определено се е постарала да ни представи доста добра история. Освен основната линия имаме доста малки сюжети, които претърпяха своето развитие, като особено този между Корморан и Шарлот бе доста любопитен и драматичен. Имахме повече от един случай за агенцията, но основният пък носеше доста разклонения, които ни тласкаха в различни посоки постоянно. 

Най-хубавото нещо в книгата обаче е финалът. Аз наистина не го очаквах. Дж.К. много подробно се разлива да ни покаже всички факти и даже на моменти си мислех, че малко е прекалила и прави тази част още по-бавна в сравнение с другите. Но изведнъж на финала всичко придоби смисъл. Пъзелът се нареди и аз изпитах огромно удоволствие от всичко прочетено до този момент. 

Дж. К. Роулинг

Точно заради всички подробности си помислих, че този път тотално разкрих убиеца и как точно е направил нещата и даже на финалните думи на Корморан си казвах: „Хайде по-бързо, стига си се правил на Поаро, знам какво ще кажеш“ и изведнъж „БАМ!“ отговорът на загадката беше развой на събитията, който изобщо не очаквах. 

Като отрицателно нещо, което мога да спомена е продължителното гонене между Корморан и Робин. И в тази част те двамата пак се държаха като тийнейджъри, все още нямаме развитие и положението става изнервящо. И двамата се държат много нелогично, попадат постоянно в едни и същи ситуации и в поредна част четем едни и същи реплики и обяснения от двамата относно статута им. Не знам Дж.К. защо толкова разтегли тази част, но (следва малък спойлер!!!) поне на финала на книгата ни дава някаква надежда, че Корморан ще предприеме някакви действия, независимо какво ще излезе след това. 

И след седмата книга мнението ми не е променено – ако не сте чели до този момент поредицата за Коромран Страйк, в най-скоро време го направете. Няма да съжалявате! 

А, ако искате да прочетете повече за 70-дневното ми книжно приключение миналата година, може да го направите ТУК.

Автор: Любен Спасов

„- Чакаме те цяло столетие!

- Попаднах в задръстване. 

- Хиляди благодарности към Хенри Форд за неговия огромен принос за спасяването на имиджа на закъсняващата част от човечеството.“

Тази книга определено не беше това, което очаквах. Беше ми много объркана, на моменти претенциозна, но не мога да отрека, че имаше и някои забавни ситуации. На страниците на романа поемаме на едно книжно пътешествие, което има за цел да помогне на всички герои, които са осъдени на смърт от своите автори. 

Първоначално книгата много ми напомни на „Животът ми като Смърт“, с която всъщност дадох старт на блога преди 5 години. В нея, с черен хумор, е описан животът на Смъртта и всички трудности, които среща в един стандартен работен ден. Във „В тази книга всички умират“ историята започва и свършва със Смъртта и как, ако пропусне някоя подробност или се успи за работа, ужасни неща може да се случат в света. Като даже дава конкретен пример с една смърт, която не се случва и води след себе си много повече от една. 

След това изведнъж в сюжета се появява господин Мементо Мори. Той осъзнава, че е литературен персонаж, надарен със суперсилата да „пътува“ от книга в книга и решава да нанесе контраудар срещу злите писатели, които осъждат героите си на смърт. Господин Мори убеждава Ромео и Жулиета, че самоубийството не е решение, доставя пеницилин на Вълшебната планина, но пък и не се посвенява да блъсне професор Мориарти във водопада Райхенбах, за да спаси много други персонажи. 

Но всичко се преобръща с главата надолу, когато г-н Мори открива, че в книгата, където той самият е героят, авторът е решил да убие някого. При липсата на подробности за самоличността на потенциалната жертва, Мементо Мори събира всички герои и с помощта на машината на времето на Х. Г. Уелс започва пътуване из различни литературни епохи: жанровете варират, а влиянието на автора е ограничено извън постмодерния свят. 

Бека Адамашвили

Така събрана информацията изглежда логична. Но както казах и по-горе, четенето на романа за мен беше доста объркващо. Идеята е много добра и оригинална. На моменти съм се смял с глас и оцених умния хумор, който съдържа в себе си много препратки към литературни творби, герои и автори. Но изпълнението на тази идея ми дойде слабо и нещо сякаш му липсваше. Имаше една, бих казал претенциозност, който уби любопитното решение да спасяваме герои, за които знаем, че трябва да умрат, както и самото общуване с автора, който иска да убие някой от героите в нашата книга. 

Обърквация, нали? Дори аз не съм сигурен, че го разбрах правилно. 

Може би това е поредната книга, към която подходих много ентусиазирано и останах разочарован заради големите си очаквания. Или пък просто не е моето четиво. Но просто това е заглавие, която съм сигурен, че утре изобщо няма да помня. Най-много основната идея, която е заложена в него.  

Автор: Любен Спасов